— Хайде, мамо, давай без заобикалки. Ако говориш за работническата класа, защо не си го кажеш? Във всеки случай, не е така. Има много примери, от живота и от литературата, за братя и сестри от висшите класи — отсече Къли и загриза една баничка. — Като горката Анабела например.
— Какво? — каза Барнаби, като внимателно постави чашата си в чинийката.
— Моля, скъпи, а не какво.
— Анабела. Нали знаеш… в „Жалко е“.
— Не, не знаех. Просвети ме малко.
— Ама наистина, тате… скъсах се от работа по това нещо… беше ми първата голяма роля… „Жалко е, че е развратница“21. Дойде на представлението, а сега дори не си спомняш.
Да, сега си спомни. Тъмната сцена, осветена от бързи проблясъци на прожекторите. Тежки брокати и изрисувани лица се въртяха из сенките. Ужасяващи кървави образи и смърт. Дъщеря му в бяла роба, прогизнала от кръв; кинжали отново и отново се забиват в живата плът; сърце, забучено на върха на ножа. Ужас след ужас, сцени предвещаващи смърт и разрушение, които наскоро видя в Транкилада. И над всичко това — трагичната, жалка, кръвосмесителна страст между Анабела и брат й Джовани. Барнаби сякаш отново видя малката масичка в Бийхайв Котидж и купа книги: „Предприемчивият градинар“, Шекспир — събрани съчинения. И пиеси от якобинския период.
Къли проговори като в унес и дрезгавият й глас се изпълни с неизказана мъка:
— Една душа, една плът, една любов, едно сърце, едно цяло…
Барнаби я погледна с бащинска гордост и възхищение. Вдигна чашата си и отбеляза:
— Да. Надали бих могъл да обобщя случая по-добре.
21
Пиеса от Джон Форд (1566–1639), английски драматург от якобинския период, писал предимно трагедии на отмъщението. — Б.р.