— Какво преподавахте? — запита Барнаби, като й връщаше снимката.
— Моята специалност е музика, а на Емили — английски език. Но, разбира се, преподавахме и почти всички други предмети. Така беше някога.
Когато приближиха входната врата, тя допълни:
— Няма го вече училището. Разделиха го на апартаменти и започнаха да го дават под наем. Напълниха го с ужасни лондончани.
— Между другото — обърна се към нея небрежно Барнаби точно преди да потегли, — приятелката ви имала ли си е проблеми с мишки в къщата?
— Мили Боже! Не! Домът й винаги светеше от чистота. Емили мразеше мишките. Навсякъде имаше капани. Желая ви приятен ден, господин главен инспектор.
Трета глава
— Възможно ли е доктор Булард да е някъде из сградата?
— Не само е възможно, но наистина е тук, сър — отвърна дежурният сержант. — Тази сутрин трябваше да дава показания във връзка с едно следствие, а след това отиде до отдел „Съдебна медицина“.
Иззад един прозорец полицайката Брайърли извика:
— Видях го да минава през двора. Отиваше на обяд.
Столът беше в края на големия четириъгълен двор. Незнайно защо всички в полицейското управление непрекъснато се оплакваха от храната — за изтормозеното небце на инспектора тя се равняваше едва ли не на пир при Лукул5. „Няма да им се отрази зле да опитат някой ден кухнята на мисис Барнаби — помисли си той, докато си взимаше мусака с картофено пюре, овлажнели пържени картофи и сивосинкав разкашкан грах. — Това би им затворило устата“. Към избраните вече блюда прибави и едно кюфте и се огледа. Забеляза доктора сам на една маса до прозореца.
— Здравей, Том! — поздрави го доктор Булард. — Какво те е принудило да прибегнеш към услугите на това отчайващо място?
— А теб? — запита в отговор Барнаби, седна и започна да се тъпче.
— Жена ми ходи на курс по икебана.
— Аха. Всъщност исках да обсъдим нещо.
— Казвай — отвърна докторът, като отмести настрани остатъците от една обилно подправена треска, вече втренчил поглед в огромно парче пудинг.
— Една старица паднала и пощальонът я открил на другата сутрин мъртва. Това, за съжаление, не е толкова необичайно. Но същия следобед тя е видяла нещо, вероятно в гората до къщата си, което дълбоко я е разстроило. Толкова дълбоко, че се обадила на „Самаряните“, за да сподели с тях, ала преди да успее да им каже нещо съществено, някой почукал на вратата. И това е всичко, което знаем.
— Е, и?… — вдигна рамене доктор Булард.
— Необичайно е все пак. Искам да я погледнеш.
— Кой е подписал смъртния акт?
— Леситър. От Баджърс Дрифт.
— О-о! — изду бузи Джордж Булард и сключи върховете на пръстите си. — Какво да ти кажа… Това няма да е първият случай, в който го настъпвам по мазола.
— Какво ти е мнението за него?
— Хайде, Том — много добре знаеш…
— Извинявай.
— Боже, неслучайно наричат този пудинг „Крепост“ — напълно непревземаем е. — Той набоде едно парче на вилицата си и добави: — Мога да ти кажа това, което е всеизвестно. Домашен лекар с много пациенти и доста висок стандарт на живот. Има изключително привлекателна втора съпруга и не толкова привлекателна дъщеря, която е на възрастта на моята — на около деветнадесет.
— Можеш ли да погледнеш тялото днес следобед?
— Ами… В три часа имам визитация в болницата, така че най-добре е да тръгваме веднага.
В Костън имаше само две погребални бюра. „Браунс“ беше само за отбрана клиентела. Другото беше за простолюдието. Предният прозорец беше подплатен с измачкан сатен, в чийто център стоеше урна с няколко лилии, издялана от блестящ черен базалт.
На урната бяха издълбани думите: „Докато настъпи зората и сенките се стопят“. Наблизо беше паркирано ново Порше 924, което проблясваше под слънчевите лъчи.
— Красиво е — потупа го одобрително доктор Булард. — За девет секунди вдига шейсет мили.
Барнаби се опита да си представи как би изглеждал, натъпкан в една от ниските седалки. Червено-черната карирана тапицерия му се стори отблъскваща. Осъзна, че винаги ще бъде, както философски, така и материално, привърженик на удобните коли за средната класа.
— Нямах ни най-малка, представа, че са толкова добре платени — каза той, докато отваряше остъклената врата.
— Защото никога не остават на сухо — развеселено отвърна докторът. — Единственото нещо, за което винаги можеш да разчиташ на хората е, че някой ден на всеки му идва краят.
5
Лукул, Луций Лициний (117-58/56 пр.Хр.) римски военачалник, прочут не само с многобройните си победи, а и с великолепната храна, с която угощавал гостите си. — Б.р.