Звънецът иззвъня с приглушена и подобаваща меланхоличност. Той обезпокои само един от намиращите се вътре — млад човек с бледо лице, който изплува иззад тъмните кадифени завеси от отсрещната страна на стаята. Беше с черен костюм, кожата му беше бледа, имаше светла, права коса, бледи ръце и бледи изцъклени жълтеникави очи, наподобяващи капки киселина. Изглеждаше тъй, сякаш се канеше да даде някому последно причастие, но щом ги видя отблизо, промени израза на лицето си:
— Доктор Булард, нали?
— Точно така. А вие сте… не ми казвайте… господин Рейнбърд?
— Познахте от първия път! — Лицето на младежа засия. Очите му обаче не се промениха — като че ли сиянието му се излъчваше от кожата. — Денис Белята — добави той, очевидно сериозно.
После се обърна с въпросително изражение към спътника на доктора.
— Това е главен инспектор Барнаби. От централния следствен отдел.
— Виж ти… — Денис Рейнбърд бързо погледна главния инспектор. — Мисля, че тук няма да откриете нищо нередно. Чисти сме като света вода ненапита.
Барнаби подаде бележката от мис Белрингър.
— Ще бъдете ли така любезен да ни покажете тялото на Емили Симпсън?
Докато говореше, Барнаби не сваляше поглед от лицето на бледия младеж. Появи се изражение на необикновено напрегнато любопитство, примесено с вълнение, което той успя да потисне веднага.
— Чудесно! — извика възторжено господин Рейнбърд, поглеждайки бележката, а след това набързо се мушна зад завесите. — Винаги сме готови да помогнем на властта.
Говореше така, сякаш това се случваше всеки ден.
Застанаха до ковчега. Барнаби се вгледа в мършавия, облечен в бяло труп. Тя изглеждаше много спретната и суха — като че ли всичките й жизнени сокове са били изсмукани още преди години. Изглеждаше невъзможно някога да е била ведра девойка с гладък кок.
— Пристигат десетки венци. Много хора я познаваха, — позволи си да се намеси господин Рейнбърд. — Знаете ли, че е преподавала на майка ми? И на всичките ми лели.
— Да. Добре, благодарим ви.
Барнаби получи един не особено дружелюбен поглед, на който той спокойно отвърна, а след това господин Рейнбърд повдигна рамене и се разтопи в неизвестна посока.
Доктор Булард се наведе над мисис Симпсън. Повдигна ръцете й, по които нямаше пръстени, опипа кожата на стъпалата, разтвори роклята и натисна с ръка гръдния й кош. Трупното вкочаняване отдавна бе отминало и слабият гръден кош поддаде под пръстите му. Той се намръщи и поопипа още малко.
— Нещо нередно ли има?
— Дробовете са направо задръстени.
— Той е лекувал бронхита й.
— Нима?!
С двата си палеца той издърпа назад клепачите.
— Кога е починала?
— Преди три дни.
— Имаш ли представа какви лекарства й е давал?
— Не. Защо?
— Погледни това.
Барнаби се вгледа в жълтеникавите очни ябълки. Зениците бяха не по-големи от главичка на топлийка.
— Виж ти! И какво мислиш?
— Мисля, че трябва да поговориш със следователя, отговарящ за смъртните случаи.
— И да поискам аутопсия?
— Да.
Спогледаха се.
— Това май не те изненадва?
Барнаби си даде сметка, че наистина не се е изненадал. Може би все пак увереността на мис Белрингър не е била неоснователна.
— Ще му разкажа всичко, случило се до този момент. Кой ще направи съдебната аутопсия, според теб?
— Сигурно Ейнтън. Нашият човек замина за Крит за един месец.
— Някои биха се зарадвали.
— Нали ще ми се обадиш, когато пристигне докладът? Ще ми е интересно да узная какво са открили.
Докладът бе готов в четвъртък сутринта. Барнаби позвъни на доктор Булард, който се появи малко преди обед. Прочете доклада. Барнаби се забавляваше, докато наблюдаваше лицето му. То, както казват, направо говореше. Булард остави листата върху бюрото и възкликна:
— Бучиниш?
— Бучиниш!
— Този случай си струва да влезе в аналите като уникален — поклати невярващо глава докторът.
— Нищо подобно, Джордж. Този метод е стар колкото света. Вземи за пример Медичите. Шекспир. Онзи грък…
— Сократ.