— Точно той. В днешно време, разбира се, обикновено предпочитат валиум, пуснат в сто грама водка.
— Или нещо, което се намира под ръка някъде из навеса в градината.
— Точно така. Ако възнамеряваш да използваш кониин6, трябва да съществуват много по-лесни начини за това, отколкото да си играеш да преваряваш и дестилираш бучиниша.
— Ами не знам — замисли се докторът. — Обикновено не го продават по магазините. Не можеш просто да се отбиеш в „Буутс“ и да си купиш една кутия.
— Как действа?
— Чрез постепенна парализа. Платон описва много затрогващо смъртта на Сократ. Стъпалата, краката — всичко изстива постепенно. Добре го е предал. Умрял е като истински стоик.
— Така че, който й е дал да го пие — ако съществува този някой — вероятно е стоял и я е гледал как умира.
— Вероятно си прав. Горката старица. Гледката определено не е била от приятните.
— Убийството никога не е приятна гледка.
Доктор Булард прегледа доклада още веднъж.
— Очевидно не е яла нищо скоро преди това. Това значително би ускорило процеса. В стомаха не са открити семена, което поставя въпроса как е станала дестилацията.
— Така е. Точно с този въпрос се обадих в патологията точно преди да дойдеш. Казаха, че се разтваря в алкохол, етер или хлороформ.
— Но не и във вода?
— Не.
— Това означава, че за да изглежда смъртта естествена, тя трябва да го е изпила, така ли?
— Много вероятно — съгласи се Барнаби. — Всичко друго би било много рисковано. Дори и една осемдесетгодишна старица може да окаже значителна съпротива, ако някой й пъхне в лицето парче плат, напоено с хлороформ. Щеше да има паднали предмети, счупени украшения. Кучето щеше да вдигне доста шум.
— Това обяснява кръвоизлива в белите дробове — отбеляза доктор Булард и потупа листата. — Прекалено напрегнати дори и за бронхит. Разбира се, не трябва да бъдем толкова сурови с доктор Леситър. Необичайно е лекарят да проверява за симптоми на кокаин в случай, който на пръв поглед изглежда като една естествена, макар и ненавременна смърт. И все пак — ухили се той, — какво ли не бих дал да съм муха на стената, когато му съобщиш резултатите от аутопсията!
Четвърта глава
— Няма нужда да карате, сякаш сте на автомобилно състезание, сержант.
— Извинете, сър.
Трой намусено намали скоростта. Какъв, по дяволите, беше смисълът да бъдеш в полицията и да се занимаваш с попълването на всички онези тъпи формуляри, печатането им, с глупави хора, които непрекъснато ти задават глупави въпроси, ако поне от време на време не можеш да натиснеш газта, да пуснеш сирената и да подкараш като вихър?! Все още бе огорчен от критиката (напълно неоснователна според него), на която бе подложен преди няколко дни. Знаеше правилата не по-зле от всеки друг, но колко полицаи проучваха и разследваха всяка дреболия, която им се изпречваше? Оная дъртофела го беше натопила. И сега колегите му го избягваха, само защото някаква си древна бабичка е смръкнала емфие. Единственото приятно в цялата работа беше, че главен инспектор смрадливият Барнаби щеше да излезе от този случай като още по-голям глупак, отколкото когато се захвана с него. Блажено незапознат със съдържанието на доклада от аутопсията, Трой зави по „Чърч Лейн“ и паркира пред номер тринадесет.
Барнаби завари мис Белрингър да реже риба в разхвърляната си кухня. Уелингтън седеше върху хладилника и следеше движенията на ножа, а топчестата му муцуна, наподобяваща боксьорска круша, цъфтеше от задоволство.
— Не яде консерви — се почувства длъжна да обясни мис Белрингър. След това добави: — Разбрах, че имало аутопсия.
Барнаби не успя да скрие изненадата си. Бе израснал в село, не по-голямо от Баджърс Дрифт, и бе наясно с непогрешимата ефективност на слуховете, ала в случая го учуди скоростта, с която се е разпространила новината. Несъмнено е тръгнала от погребалното бюро.
— Точно така. Утре ще има разследване. Готова ли сте да идентифицирате мис Симпсън?
— Но… — пребледня тя и остави ножа на дъската. — Защо?
— След аутопсия това е задължително.
— Но… не можете ли да го направите вие?
— Боя се, че не. Не съм я познавал, нали разбирате? — отговори Барнаби и след кратка пауза допълни: — Бих могъл да помоля господин Рейнбърд, ако желаете.
— Не, в никакъв случай. Ужасен малък червей! — Този път мълчанието й се проточи по-дълго. — Добре. Ако някой трябва да го направи, по-добре това да съм аз.