Уелингтън измърка възмутено и господарката му покорно продължи с рязането на рибата.
— След тази процедура следователят ще издаде смъртен акт и приятелката ви може да бъде погребана.
— Благодаря ти, боже! Бедната Емили.
Тя пусна чинията на пода и отвори една кутия със сметана. Сипа малко в керамична чиния и също я сложи долу.
— Сигурно артериите на тази котка вече са съвсем задръстени. — Домакинята любящо побутна Уелингтън с обувката си. — Но той толкова обича сметана.
— Споменахте, че имате ключ от къщата на мис Симпсън.
— Точно така. Искате да поогледате ли?
— Съвсем за малко. Утре ще има по-подробно разследване.
— О… това да не би да означава, че?…
— Съжалявам. В момента не мога да навлизам в подробности.
— Разбира се. Имате пълното право да ме смъмрите, господин главен инспектор. — Постави пръст на устните си и прошепна: — „Тихо беше ятото“. Обичате ли Кийтс7?
— Ако нямате нищо против, бих предпочел да тръгнем възможно най-скоро — заяви инспекторът.
Тя свали мушамената си пелерина от закачалката зад вратата и се загърна с нея. Докато вървяха към предната порта, мис Белрингър стъпка една богомолка.
— Някога връзката между тези растения и мен беше съвършена. После аз ги изоставих и те ме изоставиха. Сега всичко ми се изплъзва. Мислех си, че храстите са идеални за хора, които нямат желание да полагат много грижи за градината си.
— От време на време трябва да се подкастрят — посъветва я главният инспектор, на чиито цветни лехи завиждаше цял Арбъри Кресънт.
Сержант Трой ги наблюдаваше как пресичат пътя — високият мъж със светлосиво лятно сако и панталони и раздърпаната старица, която подтичваше до него като някое старо овчарско куче, наметнато с брезентов чувал. Не че дрехите имаха някакво значение. Спомняше си как майка му чистеше на старата лейди Предикот, която винаги изглеждаше така, сякаш е навлякла парцали от магазин за дрехи втора употреба. Спомни си, че самият той износваше дрехи на внука й: абсурдно скъпи дрехи от „Уайт Хаус“ и „Хародс“, когато всъщност единствената му мечта беше да има чифт хубави джинси и тениска с Батман.
Две деца и една жена с пазарска количка се заковаха срещу колата и се втренчиха в него. Той се облегна назад и се отпусна, поставил нехайно ръка на кормилото, макар че в действителност очите му неотклонно шареха зорко наоколо. Все едно държеше ловджийска пушка. След миг се появи Барнаби и му махна. Целият почервенял от раздразнение, Трой изскочи от роувъра, провери дали колата е заключена и забърза след другите.
Бийхайв Котидж8 беше само на няколко метра нагоре по пътечката от къщата на мис Белрингър. Цялото място представляваше образец на съвършенство. Къщата беше от най-характерния тип за Англия — от онези, които обичаха да показват по календарите и туристическите афиши. Представата на всеки изгнаник за истински дом.
Покривът беше прилежно и с много фантазия покрит със слама в стила на старите английски къщи, а над него имаше козирка, подобна на раковина. Прозорците бяха с малки стъкла в оловни рамки. Покрай пътечката, покрита със зигзагообразно подредени тухли, които с времето бяха започнали да се ронят, растеше лавандула и сантолина; по нея се стигаше до задния вход. Там пък растяха ружи и карамфили, делфиниум, мащерка и резеда. Встрани от покритата с тухли пътечка се простираше великолепно поддържана морава. В другия й край, почти скрити от огромна хортензия, се виждаха два пчелни кошера. След първоначалната изненада Барнаби застина мълчаливо, попивайки с поглед красотата около себе си. Градината беше подредена перфектно. Излъчваше студена изисканост и хармония; и красота, която действаше като утешителен балсам на човешката душа.
— Какъв прекрасен аромат! — възкликна той и приближи близкостоящия розов храст.
— Това й беше любимият. Не зная как се казва.
— „Папа Мейлънд“ — отвърна Барнаби, а после се наведе и вдъхна несравнимото благоухание на розите.
Сержант Трой се престори, че зяпа небето. Мис Белрингър извади един голям железен ключ и отвори вратата. Барнаби заповяда на Трой да не мърда от мястото си и я последва в къщата.
Първото нещо, което видяха, когато прекрачиха прага, бе дървена етажерка, на която имаше прилежно сгънати престилка, чиста хавлиена кърпа и малко килимче за коленичене. Мис Белрингър се извърна рязко и извика: