— У-у… каква отвратителна миризма!
После се насочи към мивката.
Барнаби извика:
— Моля ви, не пипайте нищо!
— Вярно! — възкликна тя и застина на място като дете, хванато в пакост. — Заради отпечатъците, нали?
Въздухът в стаята бе буквално просмукан от задушаваща миризма на мухъл. Главният инспектор се огледа. Всичко беше изключително чисто и подредено. Върху хладилника имаше буркан с магданоз. Забеляза рафт със сандъчета за зеленчуци, в които се мъдреха няколко картофа и две-три ябълки във фруктиера с прегради.
— Идвала ли сте тук след преместването на тялото?
Тя поклати глава.
— Нямам сили да го направя, когато нея вече я няма.
— Последния път, когато бяхте тук, усетихте ли тази миризма?
— Не. Но пък и обонянието ми вече не е много в ред. Емили непрекъснато ми мърмореше заради него. Караше ме да душа и мириша най-различни неща. Пълна загуба на време, разбира се.
— Но не е било възможно да не я усетите, ако е била толкова силна, нали?
— Вероятно. — Започна да обикаля объркано, с лице, сбърчено от страдание. — Мили Боже!
— Какво е това?
— Ето го и обяснението. Кой, по дяволите, е внесъл това вътре?
Тя посочи буркана на хладилника. Барнаби се приближи и го подуши. Едва се сдържа да не кихне от силната миризма на мишки, която се носеше оттам.
— Това не е ли магданоз?
— Не. Това е бучиниш, млади човече.
— Какво?!
— Долу до старата железопътна линия има цяла поляна с него.
— Прилича на магданоз. Мислите ли, че приятелката ви може да го е объркала…
— Невъзможно! Емили си имаше в градината прекрасна малка лехичка с магданоз — при това цели три сорта. Точно до ореха. Така че се простете с тази идея. И все пак — това бурканче не беше тук сутринта, когато тя почина.
— Сигурна ли сте?
— Да, напълно. Но все пак не съм обикаляла, за да правя опис, разбира се.
— И оттогава къщата е била заключена?
— Да. При това — допълни тя, предусетила следващия въпрос, — само аз имам ключ от тук. Предната врата беше залостена отвътре. Тя извежда директно към пътя. Емили никога не я използваше. Не разбирате ли какво означава това, господин главен инспектор? — стисна тя превъзбудено ръката му. — Открихме първата си улика!
— Това ли е дневната? — запита Барнаби и пристъпи напред, като приведе глава, за да мине през прага.
— Да — кимна тя и го последва. — На долния етаж са само тези две стаи.
— Тази врата беше ли отворена на сутринта, когато я откриха?
— Не. Затворена беше.
В ъгъла тиктакаше приспивно стар часовник. Камината се намираше в малка ниша, по гредите висяха месингови съдове, холната гарнитура се състоеше от три части, тапицирани с пъстър плат, виждаше се маса в стил „Кралица Ана“, както и два старинни бюфета с ромбовидни витрини, пълни с чинии и статуетки. Една от стените беше заета отгоре до долу с лавици, пълни с книги.
Вътрешното обзавеждане на къщата до такава степен отговаряше на онова, което страничният наблюдател би очаквал от външния й вид, че Барнаби бе обзет от неспокойното усещане, че се е озовал сред съвършено подбраните кулиси за сцена от историческа пиеса. Имаше чувството, че всеки момент ще влезе някоя прислужница, ще вдигне слушалката на тежкия черен бакелитен телефон и ще каже: „Опасявам се, че нейно благородие не е у дома си.“ Или младеж, облечен в бял памучен екип, ще запита дали на някой не му се играе тенис. В случая ролята на съсухрения стар полковник се играеше от неговата придружителка:
— Тялото лежеше точно тук.
— Моля? — стресна се от унеса си главният инспектор.
— Точно тук — повтори мис Белрингър, застанала пред огнището.
— Можете ли да ми покажете къде точно?
— Ще се опитам.
Тя се смръщи при вида на килимчето пред камината, после легна и ритна настрани мушаменото наметало. Под роклята й се мярнаха избелели копринени кюлоти и, в старанието си да бъде максимално достоверна, само след миг старицата се сви като запетайка.
— Главата й беше приблизително на това място — така добре ли е?
— Да. Благодаря.
Барнаби мислено се прокле заради късната поява на полицията. Сега не разполагаха с никакви снимки. Трупът беше вдигнат и изнесен. И всичко почистено. И характерните миризми — отдавна разтворени във въздуха.