— Друго нещо пипахте ли?
— Не точно тогава. Доктор Леситър пристигна и я прегледа… и, разбира се, я премести. След това позвъни на погребалното бюро за кола, за да я откарат. Обясни за смъртния акт и попита кой ще се заеме с уреждане на погребението. Казах, че аз и, докато чакахме колата, опасявам се, че — изчерви се разкаяно тя, — ами, опасявам се, че… малко поизчистих.
— Какво точно сте пипала?
— Имаше чаша с какао на масичката до телефона. И празна чаша от вино. Това ми се стори малко странно.
— Защо?
— Емили никога не пиеше сама — една от нейните приумици. Предполагам, че го смяташе за доста неприличен навик. Но нямаше нищо по-лесно от това да я накараш да изнесе нова бутилка. И най-незначителният намек би й бил достатъчен. Правеше чудесно вино. То беше единственото нещо, което събуждаше суетата й…
Възрастната жена закри лицето си с ръце и остана така доста дълго. Накрая промълви:
— Съжалявам…
— Не се притеснявайте. Просто продължете, когато сте готова.
Разбираемо бе, че ако това, за което говореха беше убийство, чашата трябва да е само една. Другата несъмнено е била внимателно измита и поставена на мястото й в шкафа.
— В кухнята имаше канче за мляко — продължи мис Белрингър. — Измих всичко и разтребих стаята. Знаех как би се чувствала, нали разбирате. Наоколо мръсни съдове, а в дневната се разхождат хора. Емили бе изключително прецизна по отношение подредбата на дома си, особено когато се очакваха гости. Но вероятно не е трябвало да почиствам. — Усещането за вина внасяше агресивност в гласа й. Но Барнаби не реагира по никакъв начин и тя продължи: — После изпразних хладилника. Имаше агнешко месо и мляко. Няколко дреболии. Половин консерва кучешка храна на Бенджи. Всъщност аз му я дадох. Нали не беше закусвал…
— Къде е кучето сега?
— Във фермата на Трейс. Сигурно сте я видели. На края на селото — бледооранжева постройка. Вече имат половин дузина, така че още едно нямаше да е от значение. Ходих няколко пъти да го видя, но повече няма да ида. Прекалено се разстройвам. Той хуква към мен, надявайки се да е Емили. Бяха заедно цели тринадесет години.
— Не го ли чухте да лае? Вечерта, когато тя е починала?
— Не; но той си е добро, незлобиво куче… за териер. При положение че познава хората, разбира се. С непознати се държеше по съвсем друг начин. — Усмихна се многозначително на Барнаби, но той като че ли не беше схванал засега смисъла на последните два факта. — И спеше в кухнята, така че щом вратата на дневната е била затворена, той просто е решил, че си е легнала.
— Да се върнем към петък сутринта.
— Прав сте. Та след като колата на погребалното бюро замина, аз изключих електричеството, откачих каишката на кучето от задната част на кухненската врата, заключих и двамата потеглихме.
— Ясно. Опасявам се, че засега ще трябва да задържим ключа. В най-скоро време ще ви дам разписка за него.
— Така ли? — В съзнанието й очевидно се надигнаха въпроси, които обаче останаха незададени. — Е, щом се налага.
— След това направо във фермата ли отидохте? — продължи Барнаби. — Не сте се отбивала в градината или под навеса?
— Ами… трябваше да съобщя на пчелите.
— Моля?
— Трябва да се съобщи на пчелите, когато някой умре. Особено ако е техният собственик. Иначе те просто изчезват, изпаряват се.
„Да бе! — отбеляза си Трой наум. — Мозъкът на тази кукундела се е изпарил.“ Сви пръсти, едва сдържащ гнева си и реши да спести на ръката си записването на това очевидно глупаво народно поверие.
— Виж ти, не знаех — отбеляза Барнаби.
— Така си е. Всеизвестен факт. Почуках по кошера три пъти с ключа и казах: „Вашата господарка умря“; след това си тръгнах. Хората от селото казват, че освен това трябва да се завърже и нещо черно около кошера, но аз не си направих труда. Съселяните ни са една твърде суеверна пасмина. А освен това се страхувах, че ако започна да се мотая около дома им, пчелите може да ме ужилят.
— Благодаря ви. Сега сержант Трой ще прочете показанията ви, след което ще ви помолим да ги подпишете.
Когато и това бе свършено, мис Белрингър се изправи и промълви с неприкрит копнеж:
— Това ли е всичко?
— След обяд бих искал да ми покажете къде сте открила орхидеята.
— Няма ли да хапнете с мен? — попита тя, очевидно ободрена.
— Не, благодаря ви. Ще хапна нещо в „Блек Бой“.