— Едно време тя ми преподаваше английски език — заяви старецът.
— Точно така, Джейк, правилно — съгласи се мисис Суини и добави шепнешком към Барнаби: — Но и до днес той не може нито да чете, нито да пише.
— Значи казвате, че хората от селото я харесваха, така ли?
— О, да. За разлика от някои други, за които никак не е трудно да се сети човек.
— Какво искате да знаете за нея? — запита един от младежите.
— Да — намеси се другият. — Да не би да се е забъркала в нещо?
— Просто провеждаме малко разследване.
— Знаете ли к’во мисля аз? — заяви пак първият. Носеше тениска с надпис: „Когато си пил, не карай, защото може да те хванат“. Под тлъстия му, болезнено бял и космат корем, висеше колан на десантник. — На бас, че е била кръстница на някоя мафиотска групичка. Покварата не я е отминала и нея. Бръкнала си е в меда.
Двамата се изкикотиха. Момичето се изхили.
— Не е смешно, Кейт — ядосано ги сряза мисис Суини. — Ако това е най-доброто, което можете да кажете за нея, вървете да пиете другаде.
Барнаби прекара в кръчмата още половин час. Разни хора влизаха и излизаха, но мненията за мис Симпсън, които ухото му регистрираше, не се различаваха много от първоначалното. Много любезна. Търпелива с децата. Винаги щедра с продуктите за селските тържества, организирани от женското дружество: сладка, мед, буркани с плодове. Правела чудесна цветна аранжировка на църквата. Горката мис Белрингър. Какво ще прави сега? Ами Бенджи? И двамата ще залинеят от мъка. А и кучето вече е старо. Мис Симпсън ще липсва на всички. Наистина на всички.
Дори и да сложеше настрана хвалебствените слова, които задължително се лееха за наскоро починалите, Барнаби все така си оставаше с впечатлението за едно изключително добро човешко същество. Последната реплика на мисис Суини като че ли обобщаваше най-добре образа на покойната възрастна дама:
— Нямаше нито един враг на този свят.
Когато навлязоха в гората, въздухът беше свеж и ухаеше на зеленина, но не след дълго Барнаби долови осезаема промяна. С всяка крачка навътре клоните на дърветата над главите им се преплитаха все по-гъсто, а от буйната растителност около тях и под краката им се разнасяше все по-натрапчив дъх на гнилост.
Мис Белрингър проправяше пътя. Носеше малко сгъваемо столче и, по изрично настояване на главния инспектор, внимаваше да не избързва много пред него.
— Мисля, че беше там, до онзи кукуряк. Да — ето я.
— Момент — хвана Барнаби ръката й. — Ще ви помоля да не се приближавате. Колкото по-малко се утъпква мястото, толкова по-добре.
— Ясно.
В гласа й се прокрадна разочарование, но тя остана послушно на мястото си. Разтвори столчето и седна на брезентовата седалка. Докато инспекторът обхождаше внимателно пространството около туфите кукуряк, тя му подвикваше от време на време: „По-наляво“ или „Топло“, или „Още по-топло“. А когато го видя да се навежда, извика:
— Съвършена е, нали?
Барнаби разгледа орхидеята и малкото бастунче с червена панделка. Макар и неодушевен предмет, то все пак изглеждаше много по-живо от пепелявото, бледо растение. Имаше нещо много трогателно в старателно завързаната панделка. Той се изправи и внимателно се огледа. Доколкото можеше да прецени, растителността наоколо не е била раздвижвана от нищо друго, освен от зайци и други малки горски животинки.
Вляво от него имаше преграда от плътно преплетени клони. Като стъпваше изключително внимателно, той разгледа земята пред тях. Имаше две дълбоки вдлъбнатини, които подсказваха, че някой е стоял там доста дълго време. Забеляза отпечатъците на широката част на обувките, застана успоредно на тях и надникна през клоните.
Пред него се откри закътано от всички страни местенце. По-голямата част от тревата беше смачкана, синчецът и орловата папрат — пречупени и смазани. Разходи се около преградата от клони и се приближи до долния край на естественото скривалище, където се наведе и разучи подробно почвата, като внимаваше да не стъпва върху смачканата площ, която беше доста обширна. Безсъмнено някой или нещо се е въргаляло тук известно време. На връщане към мис Белрингър забеляза на земята някаква следа, не достатъчно ясна, за да я нарече отпечатък — сякаш дънер или нещо тежко е лежало там за малко.
— Благодаря ви, че ми показахте мястото.