Усещането да се измъкнеш от потискащото обкръжение на скупчени нагъсто дървета и да се озовеш в ширналото се на воля поле беше неописуемо. Слънцето галеше с лъчите си, а в яркото небе над главите им прелитаха калугерици.
— Желаете ли да ви вземем с кола за следственото дело, мис Белрингър?
— Не, благодаря. Тук си имаме чудесно селско такси — ще се оправя.
Когато наближиха Бийхайв Котидж, видяха, че сержант Трой, който зорко бдеше на поста си, е заобиколен от малка, но изключително любопитна публика. Барнаби си взе довиждане с мис Белрингър и пресече улицата. Веднага бе засипан с въпроси от най-младия представител на групата:
— Тоз що седи тук като че е глътнал бастун?
— От полицията ли е?
— Вие сте от полицията, нали?
— Що тогава е без униформа?
— Виж какво, малкия — процеди ясно и отчетливо през стиснати зъби сержант Трой, — защо не си гледате работата? Тук няма нищо за гледане.
Предложението очевидно не се видя много убедително на тълпата — въпреки недвусмислената метална нотка. Никой не помръдна.
— Ще пратя някой да те смени, Трой.
— Дежурството ми свършва след половин час.
— Е, ще се наложи да поостанеш, сержант. Но най-късно до пет ще пристигне някой.
Тинейджърка с малко дете и бебе в количка се присъедини към групата.
Барнаби се ухили.
— Както виждам, дотогава няма да ти липсва компания.
На следващия ден се състоя следственото дело. Не се проточи дълго. Малко преди това тленните останки на Емили Симпсън бяха идентифицирани от приятелката й Луси Белрингър и бяха освободени, за да бъде погребана. Беше прочетен доклада на патолога, а делото по изслушване на свидетелските показания — отложено за по-късна дата. Предстоеше подробно полицейско разследване.
Втора част
Разследването
Първа глава
Барбара Леситър се приближи до високото огледало с подвижна рамка в ъгъла на спалнята си. Беше загасила всички лампи, с изключение на абажура със статуетка от слонова кост до леглото. Светлината, която се процеждаше през бледооранжевата му коприна, хвърляше меки отблясъци върху лъскавата й нощните и потъмнялата й в солариума кожа. По върховете на пръстите й имаше крем с ягодов аромат. Започна ритмично да потупва гърлото си от основата на деколтето до брадичката, притворила очи. По устните й играеше усмивка. Протегна ръце, взе още крем и с потупване го размаза по цялото си лице. Накрая дойде ред на крема за бръчки около очите — френски, за цели четиридесет и пет лири бурканчето, а ефектът от него — почти никакъв.
Обожаваше този ритуал. Дори още като момиче, години преди това да се превърне в необходимост, тя се беше масажирала, потупвала, пощипвала и поглаждала с почти сладострастно задоволство. Не че сега бе особено необходимо, самовнушаваше си тя, закътана в убежището на приглушената светлина.
След като привърши с лицето, тя среса косите си: задължителните петдесет прокарвания на гребена от корените към върховете. Косата й блестеше в кафеникавочервен цвят, наситена и лъскава — доколкото това бе по силите на къната, жълтъците и обогатените балсами. Отметна назад глава и се усмихна.
От това движение една от презрамките се плъзна по рамото й. Тя се приближи да огледалото, докосна оголената си гърда, после малките лилаво-червени следи от ухапване и пак се усмихна на спомена, събудил жаждата й за страст. Внезапно застина неподвижно и се заслуша.
Някой приближаваше към нейната врата. Тя задържа дъха си. Почука се. Колебливо, почти извинително. Барбара зачака, като междувременно прикри голото си тяло, сякаш вратата бе прозрачна. След минута-две тътрузенето на чехли се отдалечи надолу по коридора. От устата й се изтръгна продължителна въздишка на облекчение. Следващият път трябва да го пусне — измина цяла вечност. А той беше много добър, отнасяше се с разбиране. Но, господи, каква само щеше да е разликата…
Беше родена в Ъксбридж с името Барбара Уийлър „в края на петдесетте“ — както мамеше хората с престорена свенливост. Баща й работеше като бригадир в железницата, а майка й се бъхтеше над тежката домакинска работа. Освен нея имаха още пет деца. Само Барбара беше красива. Живееха сбутани в къщичка, една от редица къщи-близнаци, от чиято врата се излизаше право на тротоара, а задният двор беше покрит с цимент. Споделяше стая с други две сестри, които понастоящем също се бяха превърнали в тъпи домакини като майка си. Налагаше се да брани своите вещи от тях като разярена тигрица. Ненавиждаше евтините им дрехи и козметика, и си запушваше носа, когато се пръскаха с „Калифорнийски мак“ — боклук, закупен от „Уулуърт“. Започна да краде на петнадесет години — кремове, парфюми и лосиони, на които отлепваше етикетите с цените. Беше спокойна, защото знаеше, че никой у дома дори не е чувал техните марки.