След като сестрите й се вляха на свой ред в редиците на работничките в местната захарна фабрика, тя получи работа като деловодителка в една адвокатска кантора, и, както й се струваше, възможност, макар и на този етап твърде несигурна, да се изкатери по хлъзгавия склон, който щеше да я изведе далече от грозната мизерия на родното блато към бляскавото съвършенство на живота на средната класа. Свят, в който, ако искаш да се наслаждаваш на зелената трева и дърветата, не е нужно да ходиш в парк, пълен с врякащи деца и лаещи кучета, тъй като просто си ги притежаваш в собствената си градина. Където хората перяха дрехите си, преди мръсотията да започне да им личи; където мъжете си стискаха ръце при среща, а жените докосваха непринудено напудрените си бузи с безчувствена показност.
Барбара не беше особено интелигентна, но беше проницателна, работеше упорито и си държеше устата затворена, а погледа — винаги нащрек. Започна да си купува дрехи от един от по-големите универсални магазини в Слау — доколкото й беше възможно, подбираше модели, носени от омъжената дъщеря на по-възрастния партньор в кантората. Това положение на нещата продължи почти до осемнадесетата й година. Все още бе девствена — отчасти, защото не беше срещнала никого по свой вкус, но най-вече защото робуваше на неясната и твърде чудата идея, че възможността да предложи девствеността си на някой сериозен ухажор би могла да покрие дебита на бедния й произход. Тя, естествено, никога не го споменаваше, но непрекъснато се изнервяше при мисълта, че нехайното покровителство на хората от висшето общество, с което бе удостоявана в офиса, би могло по някакъв начин да извади истината за миналото й наяве.
Алън Кейтър, новоназначен във фирмата, започна работа точно на осемнадесетия й рожден ден. Беше висок, русокос, с пронизващи сини очи и пушеше тънки кафяви пури. Имаше червена спортна кола „Кобра“ и фино позлатен часовник. Раздаваше усмивки наляво и надясно, особено на Барбара. Понякога я докосваше — небрежно, приятелски — просто човек не можеше да му се обиди. Един път ще постави ръка на рамото й, друг път ще я прегърне през кръста край шкафа с папките… Тя беше доста шокирана от усещането за надигаща се приятна възбуда, което предизвикваха у нея ръцете му, ала си мълчеше. Изобщо не си даваше сметка, че забързаното й дишане и поруменялото лице я издаваха.
Една лятна вечер той остана до късно в офиса. Трябваше да отиде на тенис веднага след работа и беше влязъл в тоалетната да се преоблече. Барбара никога не си тръгваше преди него. Вече бе повишена в машинописка — бе започнала да ходи на вечерни курсове — та тогава работеше, надвесена над пишещата машина, когато той излезе по къси панталонки и бяла памучна риза.
Всички си бяха тръгнали. Той се спря и дълго я съзерцава — първо лицето, после всичко останало. След това заключи вратата и й каза, че отдавна копнее за този миг. На Барбара й прилоша от вълнение. Той се приближи плътно до нея, запита я: „Да ти покажа ли какво трябва да направиш с мен?“ и насочи ръката й. Докато разкопчаваше блузата й, в миговете преди да бъде напълно повлечена от пороя на чувствата си, Барбара си представи как двамата стоят на прага на стара провинциална църква — тя, естествено, в бяло, а Алън — в официален костюм. После идваше ред на шампанското и на триетажната торта, от която ще заделят, както повелява традицията, и за кръщенето.
— Прекрасна си, скъпа. — Разкопча сутиена й — Хайде, какво има? Нали няма да се правиш на изненадана?
— Краката ми май не искат да ме слушат.
— Веднага ще решим този проблем. Има едно канапе в кабинета на стария Рупърт. И огледало.
Отидоха там, хванати за ръце, като оставиха блузата и сутиена върху пишещата машина. Легнаха на канапето срещу огледалото и прозореца с дантелени пердета, който гледаше към улицата. Когато съблече всичките си дрехи, Алън понечи да дръпне пердетата. Това, вместо да я притесни, я възбуди още повече. Той изглежда знаеше отлично какво прави. Почти не я заболя — нямаше нищо общо с онова, което говореха хората. Лошото беше, че свърши прекалено бързо. Тя искаше още. И той й го даде. След час някой потропа на външната врата и той се усмихна, като сложи пръст на устните й. Бяха седнали и тя го беше обкрачила — така успя да зърне едно момиче в бяла рокличка за тенис, с дълга коса, прибрана назад с шалче, да минава покрай прозореца. Беше почти девет часа, когато най-накрая напуснаха офиса.