И после срещна Тревър Леситър. Буквално се блъсна в него в отдела за хранителни стоки в един магазин от веригата „Маркс енд Спенсър’с“. Беше взела завоя твърде рязко и количките им се сплетоха като еленови рога с метален трясък. Тя веднага го дари с професионалната си лъчезарна усмивка. Той бе завладян от излъчването и изобщо не забеляза професионализма.
Беше дребен, забавен човечец с кръгла глава, прошарена коса и вълнен шал въпреки топлото време. „Скъпи дрехи, помисли си тя и компетентно го огледа, но и крайно старомодни.“ От онзи тип мъже, които си носят рестото в портмоне. Забутаха един до друг количките си из магазина. Той вече беше напълнил своята повече от половината.
— Сигурно съпругата ви е дала доста дълъг списък.
— Не… всъщност… — заекна той, погледна я за миг и после се обърна пак към рафтовете. — Списъкът ми го даде дъщеря ми… Вдовец съм.
Успешно овладявайки равномерната си крачка, тя възкликна:
— Боже!… Колко нетактично от моя страна… Не бих могла да… — Внезапно се закова на място, погледна го право в очите и промълви: — Много съжалявам.
Отидоха да пият чай в едно кафене над „Одеон“. Веднага щом се настаниха, Барбара се извини и се оттегли в тоалетната, където свали единия от пластовете си изкуствени мигли и изтри половината си червило, но освежи парфюма си. След известно време се срещнаха отново на чаша чай, после на вечеря в хотел на брега на Темза, в Марлоу. Возеха се в красивия му стар „Ягуар“ — вратите му се затваряха с изщракване, а тапицерията на седалките беше от истинска кожа. В хотела имаше свещи в чаши и цветя, плаващи в стъклени купи. Досега тя бе свикнала да вечеря по разни затънтени места, и то с мъже, които непрестанно се оглеждат страхливо. Той й разказа за злополуката, в която бе починала жена му, и за дъщеря си. Накрая й каза:
— Ще ми бъде много приятно да те запозная с нея.
Но уреждането на въпросната среща отне известно време. Уикендите идваха и си отиваха, а Джуди винаги имаше нещо запланувано. Накрая обаче, по настояване на баща си, тя задели един неделен следобед. Барбара се облече много внимателно: рокля в индийски десен от мека материя и светло палто от туид. Почти никакъв грим — сложи си само руж, тъмна пудра, дискретно червило и светлокафяв молив за очи.
Селото беше на близо петдесет километра от Слау („Слава богу!“, помисли си тя) и докато пътуваха натам тя не спираше да въздъхва кокетно и със само съвсем мъничко фалш:
— Искрено се надявам да ме хареса.
А той, поддал се на собствената си заблуда, повтаряше като папагал:
— Разбира се, че ще те хареса. Че защо не?
Когато колата зави в алеята, водеща към къщата, Барбара първоначално си помисли, че е станала някаква грешка. Че се отбива при някой богат пациент или у приятели, преди да я закара у дома си. От двете страни на пътя се ширеха морави. Имаше дървета, храсти и цветни лехи. Къщата представляваше огромна викторианска вила с купичка, фронтони и (както тя по-късно откри) седем спални. Побиха я тръпки, докато слизаше от колата. Тръпки на копнеж, надежда и страх.
— Напомня ми за бащиния ми дом — каза тя.
— Така ли? Къде е той, скъпа?
Преди никога не беше споменавала семейството си.
— В Шотландия. Но и той замина по реда си като всичко останало. — Вдигна поглед към многобройните прозорци и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка на болка от спомена за загубата. — Татко беше ужасен комарджия.
— Надявам се, че ще… — започна той и спря.
Барбара знаеше какво му се иска да й каже и мислено прокле засега непознатото момиче в къщата. Никога не се бе разбирала добре с жените, никога не бе имала близка приятелка. Е, налагаше се да го изиграе според случая.
Случаят обаче се оказа абсолютна катастрофа. Дъщерята седеше, наблюдаваше я смръщено и неодобрително („това беше любимият стол на майка ми!“) и насила раздаваше чаши чай и огромни, овлажнели, груби парчета домашно приготвен кейк. Барбара се опита да завърже разговор, но дъщерята или не отговаряше или говореше само за миналото, когато майчето правела това или майчето правела онова или когато цялото семейство са ходели…
Междувременно Барбара обхвана с поглед тапицираните меки канапета (две) и кресла (пет). Не пропусна и вазите с цветя, китайските стенни килимчета, красивите огледала и украшенията. През френските прозорци се виждаше застлана с плочи тераса с огромни саксии прекрасни цветя, която водеше към окосената, яркозелена морава. И за първи път от години насам тя усети, че се моли: „О, Боже — моля те, умолявам те, накарай го да ми предложи да се оженим!“. Осъзна, че е сграбчила дръжката на изящната си чата прекалено силно и много внимателно я постави обратно.