— Тя ще те приеме — каза й той на връщане в колата.
„От ясно по-ясно е, че никога няма да ме приеме — помисли си Барбара. Този тип момичета никога не са доволни от нищо. Фригидна малка кучка. С нашарено от белези сивкаво лице и задник чак до земята. Родена стара мома. И на деветдесет ще продължава да се върти около скъпото татенце и да бди като орлица над него.“
— Наистина ли мислиш така, Тревър? Толкова желаех тази среща… — гласът й потрепери едва забележимо.
Когато той паркира пред апартамента й, тя каза:
— Защо не влезеш за малко? Чувствам се леко объркана.
За първи път му отправяше такава покана. Не му беше необходимо повторно подканяне — той изскочи нетърпеливо от колата и тръгна по стълбите.
Апартаментът беше на „Мансета Роуд“ над една информационна агенция в центъра на града. Барбара не му предложи питие — просто захвърли палтото си на един стол, отпусна се върху канапето, тапицирано с изкуствена кожа, имитация на оцелот и захлупи лице в дланите си. Той се изстреля веднага до нея.
— Не се разстройвай.
Положи тромавата си, облечена в туид ръка около раменете й. Тя вдигна глава и го погледна — в тъгата си приличаше на малко дете.
— Толкова исках да ме хареса. Представях си как разговаряме за дрехи… за гримове… за разни неща… Смятах, че ще мога да се грижа за нея… за вас двамата… Сигурно смяташ, че това е глупаво?
— Разбира се, че не, скъпа.
Изведнъж усети тежестта на гърдите й, докато я притискаше към себе си. И аромата на косите й. Повдигна брадичката й и остана затрогнат, когато видя сълзи в очите й. Целуна я. Устните й се разтвориха жадно под неговите, той дори усети връхчето на езика й, но неочаквано тя простена й го отблъсна. Скочи, прекоси стаята и се обърна към него. Едва си поемаше дъх.
— О, Тревър! Ти не знаеш! Нищо не знаеш… Как да ти го обясня?… Ти си постоянно в мислите ми… не трябваше да те каня изобщо тук.
После се озова отново в прегръдките му. За миг позволи на цялото си тяло да се отпусне и да се притисне в неговото. Не пропусна да забележи, че поне ще е способен да се представи, когато му дойде времето. Още една дълга целувка. Ръката му се раздвижи. Тя си позволи лек вик на възбуда, преди да се откъсне от него.
— Какво си мислиш, че…
— Барбара… извинявай…
— За каква ме мислиш?
— Прости ми, скъпа… моля те…
— Само защото те обичам — да, признавам си: обичам те. О, Тревър… — отново се разплака. — Трябва да си вървиш. Положението е напълно безнадеждно.
Той си замина, но още на другия ден пак се появи. На следващия също. Три седмици я посещаваше — агонизиращ, съсипан, оставен като мръсно куче пред вратата, примирен, молещ, умоляващ, изтормозен и сгърчен. В деня, в който най-накрая се пречупи, Барбара се чувстваше толкова нещастна, че дори не си бе направила труда да се облече и седеше до газовата печка, опакована до брадичката в стар пеньоар.
Ожениха се в утрото на 30 юни 1982 година. Нощта преди сватбата той прекара в нейния апартамент — преживя бленувани наслади, които щеше да помни с все по-нарастваща смесица от негодувание и копнеж до края на живота си. После двамата заминаха за Баджърс Дрифт, за да съобщят новината на Джуди.
А сега — Барбара остави презрамката да падне и огледа отново следата от ухапване — сега тя подлагаше всичко постигнато на огромен риск. Неудовлетвореността и отегчението я бяха принудили да си намери любовник. И то какъв! Бяха се разделили само преди няколко часа, а ето че тя отново го желаеше. За втори път през живота си се бе спуснала по течението на златния поток. Тялото отново усещаше неща, които не си бе позволявала да чувства с години. Досега винаги беше внимавала, но още колко време биха могли да крият връзката си? Ала въпреки рисковете тя не мажеше да се спре. Той й беше вече необходим като въздуха. Легна и за миг се върна отново към спомена за ритмичните движения на любовта, а после потъна в дълбок, непробуден сън.
Втора глава
Къщата на мис Симпсън бе обградена с жълта полицейска лента и това събитие предизвика неимоверно по-голям интерес сред тълпата, отколкото цял взвод колеги на сержант Трой. Половината село се изсипа да зяпа — търпеливите обяснения на дежурния полицай пред портата, че няма нищо интересно за гледане, очевидно не бяха възприети като достоверни.