Екипът по снемане на отпечатъци обработваше чевръсто и методично цялата къща. Барнаби се помота известно време в краката им, но накрая реши да се поразходи в градината. Опечалените пчели бръмчаха в кошерите си. Плевелите бяха започнали вече да превземат не засадените площи и това никак не го изненада. После се насочи обратно към задната врата и към благоуханието на покритата с рози арка.
— Открихме това под лавровите храсти, близо до прозореца на избата, сър — посрещнаха го колегите и му показаха едно градинско гребло, което вече бе поставено в полиетиленов калъф с етикет. — Вероятно е използвано за заличаване на следи. Някой със сигурност е бил тук.
До обяд привършиха. Една кола отпътува, за да откара събраните доказателства в криминологичната лаборатория, полицейските ленти бяха свалени, а екипът се отправи към „Блек Бой“, за да се подкрепи с бира и сандвичи. След половин час всички тръгнаха с колите си към буковата гора. Дотогава по-голямата част от тълпата вече се беше отказала да чака нови клюки, но Барнаби чу една жена пред кръчмата да казва:
— Тичай вкъщи, Роби, и кажи на майка си, че тръгват надолу по улицата.
Малкото момче се изстреля веднага и скоро, след като паркираха в една отбивка близо до гората, пристигна нова група зяпачи.
В гората полицаите обградиха с жълта лента много голям участък. Служителите, които оглеждаха местопрестъплението, напредваха бавно и разучаваха участъка сантиметър по сантиметър. Барнаби обясни къде са минали той и мис Белрингър. Зяпачите нетърпеливо се бутаха в лентата и протягаха вратове. Един мъж се провря отдолу с думите:
— Това е свободна страна, както знаете — все пак не сме в Русия!
Наредиха му да се върне. Една едра жена със златисто куче порода ритрийвър извика:
— Сигурна съм, че Хенри може да ви помогне с нещо.
Барнаби наблюдаваше, застанал настрана. Осъзна, че започва да губи търпение. Знаеше, че с тези неща не бива да се бърза, но пък се губеше толкова време! И щеше да мине още един ден, докато излязат докладите от лабораторията. Имаше усещането, че всичко му се изплъзва от ръцете, преди дори да е започнал. Той махна с ръка към сержант Трой и забърза обратно към колата.
Всъщност цялата процедура отне по-малко от двадесет и четири часа. Съдебната лаборатория работеше без почивка /с изключение на големите празници/ и Барнаби получи докладите от разследването на местопрестъплението още преди обяд на другия ден. Беше ги прочел внимателно и сега седеше срещу редицата от напрегнати лица на своите подчинени в една от стаите за разпити в полицейския участък.
— Това, което трябва да се опитаме да установим — започна той и глътна първата таблетка за деня заедно с остатъка от кафето си, — е местонахождението на всички жители от селото, включително на децата, които не са били на училище, през следобеда на седемнадесети и вечерта на същия ден — ясно ли е? На масата има формуляри. Адресите са посочени на таблото отвън.
— До колко часа да считаме следобеда за приключил? — попита сержант Трой, който вече беше забравил неотдавнашните си резерви по случая и гореше от желание да се изяви. — Дали някой я е видял да се връща от гората например?
Барнаби изгледа сержанта. Доскорошният трудно стаен скептицизъм на подчинения му не му беше убягнал. Зачуди се на лекотата, с която някои хора смъкват съвсем естествено, като змийска кожа, мненията си, когато се окажат неудобни. Не знаеше нищо за личния живот на Трой, но подозираше, че и с познатите си се отнася със същата безотговорност и изменчивост.
— Е, би било много удобно да открием подобен свидетел, но животът рядко е толкова благосклонен. Смятам, че на този етап най-добре ще е да се съсредоточите само върху един интервал от време — от два следобед до полунощ. Знаем, че мис Симпсън все още е била жива в осем часа вечерта, защото тогава е телефонирала.
— Този човек или хора, които се предполага, че е видяла — запита един млад полицай, — откъде знаем, че изобщо е от селото?
— Не знаем със сигурност, но тя положително го е познавала; при това той не е паркирал кола в покрайнините на полето, което води към гората. Единственото друго място за паркиране е отбивната на „Чърч Лейн“ и се вижда ясно от последната къща. Собственикът й е бил в градината си почти през целия следобед и е напълно убеден, че не е видял кола. Това означава, че който и да е бил, е стигнал дотам пеша.