— Значи търсим някой, който няма алиби за част от следобеда и вечерта, така ли?
— Най-вероятно. Склонен съм да вярвам, че е замесена двойка. Според доклада земята е била застлана с карирано одеяло.
Инспекторът видя как Трой похотливо намигна на една полицайка и я сръга толкова силно, че тя изпусна молива, който държеше.
— Освен това — продължи той, — омачканата папрат и други леко скършени храсти извън въпросната площ, където е било застлано одеялото сочат, че това е най-вероятно предпочитано място, което двойката често е посещавала.
— Звучи малко невероятно, сър — обади се пак Трой. — Искам да кажа, да я убият за това, че е видяла някой да… Звучи малко старомодно. — Изкашля се. — Все пак сега е 1987 година. Кой държи на семейната вярност в наши дни?!
Барнаби, който никога не беше изневерявал на жена си, каза:
— Ще се изненадате колко хора все още се развеждат заради изневяра. Лишават ги от наследство. Прекъсват се връзки. Губи се доверие.
Тези думи бяха посрещнати от множество безизразни погледи и само едно-две кимания в знак на съгласие. Той стана и отсече:
— Хайде да се захващаме за работа!
— Имаме късмет, че са го правили следобеда, сър. По това време повечето хора обикновено са на работа — това ще улесни елиминирането на заподозрените.
— Не знаем кога са били видени от мис Симпсън. Може да е било и в седем вечерта. По това време е все още светло.
— Прав сте — кимна Трой, който днес караше внимателно и непрекъснато следеше скоростомера. — Може да са дошли и от Геслър Тай. Не е много далече оттук. За да се отдалечат от собствената си територия.
— Да. Може би трябва да поразширим обсега.
— Освен това, ако е била двойка, това не означава, че и двамата са забъркани.
Тази мисъл вече беше минала през ума на Барнаби. Беше повече от вероятно единият от любовниците да е свободен и да няма какво да губи от разкритието. Освен това бе възможно и двамата да са обвързани, но само единият да има толкова много да губи, че дори да е готов да убие, за да не излезе наяве любовната му връзка. При това не е задължително очакваната загуба да е финансова. Барнаби не отхвърляше вероятността мис Симпсън да е убита, за да не бъде огорчен нечий законен партньор. В края на краищата напълно възможно е да обичаш половинката си, но просто да не си в състояние да устоиш на една кратка авантюра. Те навлязоха в Баджърс Дрифт и подминаха две полицейски коли, паркирани пред „Блек Бой“. Разпитът на селяните очевидно бе започнал.
— Смятам да поговоря първо със семейство Леситър — каза Барнаби. — Онази, голямата къща с лъвовете.
Сержант Трой подсвирна завистливо, докато завиваше по скърцащата чакълена алея. Позволи си своеволието да спре колата чак пред парадния вход и да я паркира с показно завъртане, от което изпод гумите се разхвърчаха прах и чакъл. Барнаби въздъхна и слезе от нея. Той използва имитацията на старинно чукче и, докато чакаше, разгледа фенерите и една дъска пътепоказател, която сочеше встрани. На нея с готически шрифт, напомнящ филмите на ужасите, бяха изписани приемните часове на доктора.
Барнаби вече познаваше добре кабинета му. Предния ден отново го беше посетил, за да го уведоми за заключенията от аутопсията. Новините не бяха приети добре. Тревър Леситър го беше изгледал невярващо и бе възкликнал не по-различно от колегата си Джордж Булард:
— Бучиниш?!
След което се бе строполил като камък на стола си. После пък се самозабрави до такава степен, че си позволи да покани Барнаби да седне. Дори и пръстите му известно време останаха — от шока — в покой.
— И какво ви накара да се заемете с това, ако смея да попитам?
Вече беше минал в отбрана.
— Бяхме помолени да се разровим в случая.
— От кого? От онази смахната стара вещица, която живее надолу по пътя ли? Не се учудвам. — Забеляза леката промяна в изражението на Барнаби и направи видимо усилие да се успокои.
— Би било най-малкото учтиво от ваша страна да ме уведомите за аутопсията.
— Ето че ви уведомяваме, сър.
— Искам да кажа преди това и съм убеден, че много добре ме разбирате.
Шум от приближаващи стъпки върна Барнаби към настоящето. Някакво момиче отвори вратата. Спомняйки си думите на доктор Булард за една „не много привлекателна дъщеря“, Барнаби веднага съобрази, че това трябва да е тя: ниска, малко над метър и петдесет, пълничка. Кожата на лицето й бе груба и жълтеникава, горната й устна бе обрасла с мъх, косата й беше твърда, но жизнена и обграждаше като ореол главата й. Имаше големи, доста красиви очи с цвят на лешник, с които забързано примигваше от време на време. Този навик придаваше на поведението й боязлив, леко отбранителен характер — беше от типа момичета, които се уреждат в живота благодарение на собственото си чувство на несигурност.