Барнаби заяви целта на посещението си и беше приет: Последва Джуди Леситър през антрето. Краката й, подаващи се под безформения сукман, бяха наистина забележителни — страшно широки в коленете, а после се стесняваха в тънки като на лястовичка глезени, подобно на обърнати кегли. Тя бутна вратата на дневната и влезе. Барнаби не закъсня да я последва.
Доктор Леситър вдигна поглед и раздразнено захвърли вестника, който четеше — „Дейли Телеграф“.
— Мили боже! Кога най-после ще ме оставите на мира?!
— Съжалявам, но това е просто рутинна процедура при подобни случаи…
— Да преобръщате селото с краката нагоре.
— В случай на неочаквана смърт…
— Жената просто е сбъркала и си накъсала малко бучиниш. Има цяла ливада точно зад „Чърч Лейн“. Семената се разпръскват от вятъра навсякъде. Очевидно няколко са попаднали в градината й и са се захванали. Никога не съм чувал по-тъпа история.
— Разпитваме всички от селото относно местонахождението им във въпросния ден. Имам предвид петък, седемнадесети юли, следобеда и вечерта.
Докторът изръмжа раздразнено, стана и застана с гръб към тях, взрян в огнището на камината.
— Добре… щом трябва. Обичайните следобедни визити на пациенти… а вечер…
— Обиколките ти са във вторник и четвъртък, тате — прекъсна го Джуди със спокоен, уравновесен тон, но на Барнаби се стори, че забелязва доста неприятна усмивчица да се мярка в ъгълчетата на устните й.
— Какво? О, да… Извинете. — Той взе едно списание от кошницата пред камината и започна да го разлиства, като явно демонстрираше липсата си на интерес към разговора. — Бях тук, да. Позанимавах се малко в градината, но основно гледах телевизия — следя класацията за финала. Каква игра беше само… превъзходен мач!
— А вечерта?
— Пак у дома. Доста скучен ден беше като цяло.
— И в двата случая бяхте заедно със съпругата си?
— Част от вечерта. Следобедът тя беше на пазар.
— Благодаря ви. А вие, мис Леситър?
— През деня работя като библиотекарка в Пинър.
— А вечерта?
— Бях тук…
От погледа на двамата полицаи не убягна твърде театралната реакция на изненада от страна на доктора при този отговор — както, без съмнение, от тях се очакваше да забележат. „Каквото повикало, такова се обадило“, помисли си Барнаби.
— Ами… — впусна се тя в подробности, — всъщност излязох малко да се поразходя… Времето беше толкова хубаво.
— Помните ли по кое време беше това?
— Не, съжалявам. Излязох за малко.
— Къде ходихте?
— Само по „Чърч Лейн“ и покрай полето — повървях около осемстотин метра, после се върнах.
— Срещнахте ли някого?
— Не.
— Да сте чула или забелязала нещо необичайно, когато минавахте покрай Бийхайв Котидж?
— Не… Мисля, че пердетата бяха спуснати.
— И кога се върнахте?
Тя само вдигна нехайно рамене.
— Вие можете ли да помогнете, доктор Леситър? — запита Барнаби.
— Не.
Докторът се беше върнал на креслото си и вече бе погълнат от вестника. Барнаби тъкмо се канеше да попита дали би могъл да се види и с мисис Леситър, когато тя се появи на прага на вратата зад гърба му. Той я усети по внезапната промяна в атмосферата. Докторът, след като хвърли поглед през рамото на Барнаби, започна да си чете вестника със съсредоточеност, която не би могла да бъде нищо друго, освен престорена. Джуди започна да гледа зверски, но никого конкретно. Под полупрозрачната кожа на сержант Трой кръвта явно се сгорещи и я обагри в неестествен яркорозов цвят.
— Стори ми се, че чух гласове.
Тя се отпусна в едно канапе до прозореца, сложи краката си върху ниско столче и се усмихна на двамата полицаи.
„Изглежда като излязла направо от плакат в някое от моите мъжки списания“, помисли си Трой, докато съзерцаваше сочните извивки, които заплашваха да пръснат хавлиения гащеризон, небрежно-елегантната й прическа и лъскавите, сладникави устни. Стройните, загорели от слънцето крака бяха обути във високи златисти сандали. Преценката на Барнаби бе, че действителната й възраст не е онази, която се опитваше да внуши и с поведение, и с много пари за козметика. Не беше в началото на тридесетте, а по-скоро в средата, дори в края на четиридесетте.