В отговор на въпроса му тя каза, че на седемнадесети следобед е била в Костън на пазар, а вечерта си е била вкъщи, с изключение на кратък период от време, през който излязла, за да се поразходи с колата.
— Нещо конкретно ли трябваше да свършите?
— Не… ами… да си призная… малко се поскарахме. Нали, Пуки?
— Не смятам, че домашните ни разправии представляват интерес за полицията.
— Попревиших разходите си за дрехи и той се ядоса толкова много, че взех „Ягуара“ и пообиколих малко, докато се поуспокои. След това се прибрах.
— И това кога беше?
— Излязох май някъде към седем. Бях навън около час.
— Беше ли мис Леситър у дома, когато се върнахте?
— Джуди?!
Тя се извърна смръщено към момичето, сякаш се чудеше какво търси то изобщо тук.
— Нямам представа. Тя прекарва доста време в стаята си. В пубертета е така, нали знаете.
Колкото и да се опитваше, Барнаби не можеше да свърже пълната фигура, тежко разположена върху половината канапе, с понятието „пубертет“. Думата внушаваше не само липса на самоувереност, непохватност и постоянно променящ се характер, но и нежност и младост. Джуди Леситър определено изглеждаше така, сякаш бе родена на средна възраст.
— И не спряхте никъде, мисис Леситър? Може би да пийнете нещо?
— Не.
— Добре, благодаря ви.
Докато ставаше, Барнаби чу шум от пощенската кутия на парадния вход. Джуди се надигна от дивана и тромаво се изниза от стаята. Мащехата й впи поглед в Барнаби.
— Влюбена е. Всеки път, когато пристигне пощата или звънне телефона, се разиграва малка драма. — Искрящата й неискрена усмивка бе отправена към тримата мъже. Тя казваше: „Не е ли смешна? Като че ли някой би се влюбил в нея!“ — Обектът на любовта й е един ужасен мъж, ала унищожително привлекателен, което влошава нещата.
Кокалчетата на ръката на Тревър Леситър побледняха от стискане на вестника. Джуди се върна с цял куп писма. Хвърли едно в скута на Барбара и пусна останалите по улея, образуван от вестника, на баща си. Той изцъка с език от раздразнение.
Когато напуснаха къщата, Барнаби се спря, за да се полюбува на един грамаден клематис „Мадам льо Култр“, който се виеше над портата. Преди да продължи, погледна назад през прозореца на стаята, която току-що бяха напуснали. Барбара Леситър се беше изправила до него и се взираше невиждащо в градината. Лицето й бе застинало в изражение на тих ужас. Барнаби я видя как смачка полученото писмо на топка и го мушна в джоба на костюма си.
— Какво ти е? — попита Джуди.
— Нищо — отвърна Барбара и се върна на креслото си.
Копнееше за едно силно кафе без захар. Каната и всичко останало бе поставено на ниската масичка пред дивана, но тя нямаше доверие на треперещите си ръце.
— Бледа си като платно под всички тези пластове грим — втренчи поглед Джуди в по-възрастната жена. — Не си бременна, нали?
— Разбира се, че не съм.
— „Разбира се, че не съм“ — повтори Джуди. — Малко ти е минало времето, нали така?
— Имаш ли цигара, Тревър?
Съпругът й, без да вдигне поглед от вестника, отговори:
— Има в кутията на бюрото.
Барбара си взе една. Потупа я толкова яростно в капака, че тя почти се счупи. Запали я със сребърна запалка с формата на футболна топка и запуши до прозореца, с гръб към тях. Настъпи дълга тишина, заредена със стаена враждебност.
Джуди Леситър впи изгарящ поглед в хартиената преграда пред баща си. Щеше й се да прогори вестника като слънчев лъч, преминаващ през лупа. Да види как хартията покафенява, после почернява и накрая се превръща в прах, за да отвори дупка, през която да надникне глупавото му лице.
Вече пет години от онзи разтърсващ, убийствен ден, когато двамата се появиха на вратата с еднакви златни халки. Предишната вечер той не се прибра у дома си и й каза, че е край постелята на умиращ пациент. Тя не успя да му прости лъжата, която смяташе за жалка. Не беше сигурна дали все още го обича. Ала удоволствието, с което наблюдаваше ежедневните му разочарования, доказваше точно обратното.