Осемдесетгодишните й крака изпълняваха команди, които не им бяха задавани вече години наред. Мятаха се зад нея в различни посоки като някакви пъстри бастунчета, но все пак успяха да я закарат за невероятно кратко време до края на гората. Там тя се облегна на едно дърво и се ослуша запъхтяно, с ръка, поставена върху плоските й, измъчени гърди. Остана така почти пет минути. След това бавно пое към дома си.
Здрачът я завари седнала на стола си до прозореца, взряна в притъмняващата градина. Разтвори широко крилата, вдишвайки мириса на тютюна и другите ароматни растения, засадени точно под перваза. В края на полянката се възправяха неясните бели очертания на пчелните кошери, почти сини в полумрака.
Седеше така, откакто се бе прибрала — вече почти три часа. Не беше в състояние да хапне нищо, болката в пищяла й се усилваше, а тя самата бе все по-несигурна какво да прави.
Сега всичко беше различно. Те знаеха, че знае. Нищо не би могло да промени този факт. Всичко би дала, за да върне часовника назад към предишния ден. Единствено нейната суета я бе въвлякла в тази каша — искаше да се наслади на триумфа над приятелката си, искаше да победи. И ето че си получи заслуженото. Въздъхна. Цялото това самобичуване не решаваше нищо.
Чудеше се дали щяха да дойдат, да се срещнат с нея и от това я побиваха тръпки. Представи си ужасния разговор между тримата. Отвратителното и неловко положение. А може би те няма да се притесняват. Тази разюзданост на открито издаваше най-малкото безсрамна самонадеяност. Може би тя трябва да поеме инициативата и да отиде първа при тях. Да ги увери във вечното си мълчание. Деликатната душа на мис Симпсън бе отвратена от идеята. Щеше да изглежда така, сякаш им налага някаква интимност, което те надали биха желали. Помисли си, че е твърде странно внезапно да ти поднесат нова, потресаваща информация за драма души, които смяташ, че познаваш добре — тя сякаш изопачаваше, почти изтриваше всичко, което знаеше за тях отпреди.
Помръдна леко и стисна зъби от болката в контузения си крак. С тъга си спомни момента, в който откри орхидеята и за това колко забавна щеше да е чайната церемония. Сега вече не можеше да каже на Луси. Всичко изглеждаше долно и мръсно.
Стана бавно от стола, мина през кухнята и навлезе в благоуханната тишина на градината. Само на няколко крачки от нея бе любимата й роза „Папа Мейлънд“, която всеки момент щеше да разцъфне. Миналата година цветовете бяха поразени от плесен, но сега всичко беше наред и няколко тъмни блещукащи пъпки загатваха предстоящото великолепие. Една от тях като че ли щеше напълно да се отвори още на идната утрин.
Отново въздъхна и се върна в кухнята, за да си направи какао. Откачи безупречно чиста съдинка от една от гредите и наля вътре малко мляко. Досега никога не бе усещала толкова силно истинността на думите „Споделена болка е половин болка“. Но достатъчно дълго бе живяла в малко селце, за да осъзнае, че не е безопасно да обсъжда откритото от нея с никого — дори със скъпата Луси, която не беше клюкарка, но не знаеше що е да криеш нещо. Нито пък с хора, които обикновено човек счита за най-естествените си довереници — например собствения й адвокат (сега на почивка в Португалия) и, разбира се, пастора. Ала последният бе страхотен клюкар, особено след ежемесечните сбирки на Клуба на винарите.
Тя взе чашка и чинийка от полупрозрачен порцелан (така и не можа да свикне със съвременните високи чаши), сложи в нея препълнена лъжица какао, добави захар и малко канела. Би могла да го разкаже на племенника си, който живееше в Австралия, но това би означавало да повтори цялата история върху белия лист, а само при мисълта за видяното леко й се повдигаше. Млякото кипна до ръба на канчето и тя го наля в чашата, като непрекъснато бъркаше какаото.
Седна в удобното си кресло и започна да отпива по малко от топлата напитка. Ако човек не е в състояние да се довери на конкретни хора, то със сигурност има организации, с които може да се поговори в такива случаи. Никога през живота си не бе оставала без приятели. Но сега затърси из паметта си името на някое дружество, което помага на самотници в подобни ситуации. Сигурна беше, че е виждала плакат из канцелариите, които бе посещавала, за да оспорва удръжките от пенсията си. Изобразен беше човек, който държи телефонна слушалка и слуша. И едно име, което я бе впечатлило навремето с почти библейското си звучене. „Справки“ не можеха да не знаят. Слава богу, че днес всичко е автоматично — вече нищо не минава през мисис Бийдъл в старата телефонна централа.