Барбара Леситър се раздвижи и усети натиска на твърдата хартиена топка върху бедрото си. За милионен път през последните пет минути тя си зададе въпроса откъде, по дяволите, да намери пет хиляди лири.
Трета глава
— Къде отиваме сега, сър?
— Ами, трябва да посетим мисис Куайн на Бърнам Кресънт…
— Мислех, че общинските сгради са оставени за колегите.
— За тази ще се погрижа аз — тя е чистела на мис Симпсън. После ще посетим онази смущаващо изискана къщица, следващите четири, а накрая — фермата на Трейс. Или, като й казват, Тай Хаус.
— Обитателите са високопоставени хора, нали? Хора с положение?
— Мога да мина и без социологическите ти коментари, Трой. Просто карай внимателно и си отваряй очите.
— Дадено, шефе.
— И си наостри молива. Ще започнем от фермата и ще караме надолу.
Над главния вход имаше изящен ветрилообразен прозорец с бели ребра, покрит с дантелени орнаменти. Магнолията беше в разгара на цъфтежа си — огромни бели восъчни чашки в тъмнозелени чинийки опираха в прозореца. Сержант Трой дръпна рязко месинговата верижка и някъде отдалече долетя звън. Барнаби се зачуди дали в кухнята няма махагонов шкаф с витрина и подредени в нея малки звънчета, които изпълнително се поклащат, раздвижени от верижката. Трапезария. Пералня. Килер. Детска стая.
Никой не излезе.
— Сигурно днес е почивният ден на прислужницата — не можа да се сдържи Трой. В репликата му имаше раздразнение и сарказъм. Последва Барнаби, който обиколи къщата, борейки се със спомени, които предизвикваха у него негодувание. Майка му си махаше престилката, преди да отвори вратата. И забрадката. Още я виждаше нервно да потупва коса пред огледалото в коридора и да приглажда якичката на униформата си. „Мисис Уилоус иска да ви види, милейди.“
Излязоха на павирания двор в задната част на къщата. Едно малко куче, много слабо, със сива муцуна и тяло на кафяви и сиви петна, се затича към тях. Беше стар, полусляп териер, порода „Джак Ръсел“. Наложи му се доста да се приближи до двамата мъже, преди да разбере грешката си. Трой се наведе, за да го погали, но кученцето се обърна и изчезна с безутешен поглед. Барнаби се приближи към задната врата.
— Може би тук ще имаме повече късмет.
Вратата беше широко отворена и разкриваше огромна кухня. Един мъж седеше отсреща на дълга маса, подпрял с ръка челото си, с отпуснати рамене — образ на отчаянието. До него, седнало върху масата с гръб към Барнаби, се виждаше момиче. Видяха я как се навежда и докосва рамото на мъжа. След това той изведнъж сграбчи ръката й, вдигна поглед, съзря двамата новодошли на вратата и скочи на крака. Момичето се обърна много бавно към тях.
Години след приключване на случая Барнаби щеше да си спомня момента, когато за първи път зърна Катрин Лейси. Беше в копринена рокля на райета в зелено и слонова кост и бе най-прекрасното същество, което някога бе виждал. Красотата й се дължеше на нещо много повече от обикновено съвършенство на лице и форми (а колко често му се случва на човек да попадне на подобен феномен?). Тя притежаваше непостижимото съвършенство на далечна звезда, което покоряваше сърцето. Когато тръгна към тях, изящните й устни се озариха от усмивка.
— Извинявайте… Отдавна ли звъните? В кухнята невинаги се чува.
Барнаби обясни причината за посещението си.
— Да, разбира се. Моля, заповядайте. Бяхме шокирани, когато чухме, че полицията се е намесила. Нали, Дейвид?
Мъжът, който отново се настани в един от люлеещите се столове, не отговори.
— Някога е учила баща ми, както сигурно се досещате. Имам предвид мис Симпсън. И двамата ми родители много са я обичали. Между другото, аз съм Катрин Лейси. А това е Дейвид Уайтли, управителят на фермата ни.
Барнаби кимна й зададе обичайния въпрос какво е правила във въпросния ден, но с поглед, отправен към мъжа на масата. Беше висок повече от метър и осемдесет, с бронзовия тен на човек, който постоянно работи на открито. Имаше изразителни, кобалтовосини очи и коса с цвят на лен, която беше по-дълга от обичайното. Беше някъде към края на тридесетте и в този момент изглеждаше повече ядосан, отколкото отчаян. Барнаби се запита какво ли щеше да се случи, ако двамата с Трой не се бяха появили на вратата точно в този момент. Беше ли докосването по рамото успокояващ жест? Или милувка? Щеше ли трескавото сграбчване на ръката й да доведе до отблъскване? Или до целувка?