— Следобедът беше приятен. По-голямата му част прекарах в Голямата зала на кметството в селото, където подготвяме празненството със спортни състезания в събота. Поставих подпорите… сортирах нещата… Помагах на щанда на женското дружество.
— Ясно — кимна Барнаби, напразно опитвайки се да си представи мис Лейси в женското дружество. — По кое време си тръгнахте?
— Мисля, че беше някъде към четири часа. Но може да е било и по-рано. Не ме бива да помня часове, както ще потвърди и Хенри.
— И направо вкъщи ли се върнахте?
— Да. За да взема пежото. След това отидох с него до „Хайтънс Енд“ да прибера Хенри. Той има офис там… — Внезапно спря, а после каза: — Вижте, няма ли да е по-разумно да разговаряте и с двама ни едновременно? По това време винаги пием кафе в дневната. Чувствайте се поканени.
Барнаби отказа кафето, но се съгласи, че предложението е разумно.
— Ела и ти, Дейвид.
Тя отново се усмихна, този път на мъжа на стола, и тримата проследиха с поглед гърба й — гледката беше не по-малко божествена — докато тя пресичаше антрето и се насочваше по дългия, застлан с килим коридор.
Едната стена беше украсена с поредица от маслени платна в изящни рамки, датиращи от миналото на фамилията Трейс, а другата — с нежни акварели, които Барнаби завистливо погледна с око на експерт. В края на коридора, зад двойните стъклени врати, орнаментирани със заслепяваща плетеница от бели метални осморки и спирали, имаше оранжерия. През стъклото Барнаби зърна добре подстригана морава, изкусно подрязани храсти и хвърлящ отблясъци фонтан. Зачуди се дали има и пауни.
— Единственият човек — каза през рамо Катрин, — който, освен Хенри, в момента живее тук, е сестрата на покойната му жена, Филис Кадел. Стаята й е на горния етаж.
После се обърна рязко и отвори първата врата вдясно.
Озоваха се в много дълга всекидневна. Стените бяха на кайсиеви и кремави ивици, имаше и пищни персийски пътеки, разпръснати върху излъскания до блясък паркет с цвят на мед. Орнаменти в стил рококо със златисти листа украсяваха тавана. В другия край на стаята седеше един мъж в инвалидна количка до прекрасна камина, изработена в стила на Адам11. В камината нямаше огън. На негово място бе поставен букет от бели и сребристи цветя и листа. Коленете на мъжа бяха покрити с одеяло. Лицето му беше сериозно — почти строго — с две дълбоки бръчки от носа до ъгълчетата на устата. Тъмната му коса беше прошарена със сиви кичури и раменете му бяха леко прегърбени; Барнаби се изненада, когато по-късно узна, че Хенри Трейс бе едва на четиридесет и две години. Той се зачуди дали Дейвид Уайтли седна на най-близкия до работодателя си стол само по чиста случайност. Едва ли би могъл да съществува по-рязък контраст. Дори седнал, Дейвид изглеждаше агресивно жизнен. Крайниците му, добре сложени и силни, сякаш всеки момент щяха да пръснат шевовете на панталоните и кадифената му карирана риза. „Мъжът от рекламата на Марлборо“, усмихна се вътрешно Трой. Катрин обясни защо са дошли полицаите, седна на една ниска табуретка близо до инвалидната количка и взе ръката на Трейс.
— Ужасна работа — каза той. — Не може да бъде вярно, че е имало престъпление и убийство, нали?
— На този етап все още проучваме, сър.
— Просто не мога да повярвам, че някой би искал да й причини зло — продължи Трейс. — Тя беше толкова мила.
„Той не добави — забеляза Трой, докато отваряше тефтера си, — че е била учителка на майка му. Сигурно са били в частно училище. Добре са си някои хора.“
— Всъщност аз я видях в деня, когато почина — каза Катрин. Гласът й не бе засегнат от нездравото вълнение, често съпровождащо подобен вид забележки.
— По кое време? — попита Барнаби и погледна към Трой, който описваше дъга с молива си, за да му покаже, че е нащрек.
— Сутринта. Не си спомням кога точно се отбих в къщата й. Беше ми обещала мед за щанда на празненството. Даде ми и вино с отвара от магданоз. Винаги е била много щедра.
— И тогава я видяхте за последен път, така ли?
Катрин кимна.
— Да се върнем към следобеда… Напуснала сте залата в селото около четири часа… взела сте пежото?…
11
Адам, Робърт (1728–1792) — шотландски архитект и дизайнер, превърнал английския неокласицизъм в лекия и изискан стил, който носи неговото име. — Б.р.