— Отидох с него до офиса на Хенри. Взех го, върнахме се тук, вечеряхме и прекарахме вечерта в шумни…
— Спорове.
— Спорове — повтори тя, завъртя леко глава и го погледна закачливо, — по повод една нова розова градина. Тръгнах си в около десет и половина.
— Значи не живеете тук, мис Лейси?
— Само до другата събота. Тогава ще се венчаем.
Тя и мъжа в количката размениха погледи. Нейният беше нежен, ала неговият — пълен не само с обожание, но и с триумф. Триумфът на колекционер, който е забелязал рядък и красив екземпляр и, противно на всички очаквания, се е сдобил с него.
„Ано имаш достатъчно пари, помисли си сержант Трой, можеш да си купиш всичко.“
— Живея в една къща накрая на буковата гора, казва се „Холи Котидж“12. Всъщност се намира извън селото.
Очите й помръкнаха. После добави толкова тихо, че Барнаби едва успя да я чуе:
— С брат ми Майкъл.
Той попита за точното местонахождение на къщата, тя го описа и допълни:
— Но сега няма да го намерите там. Отиде в Костън, за да си купи четки.
Макар че сама даде това съвсем обичайно сведение, тя видимо се разстрои, стисна силно устни и се намръщи. Трейс я погали нежно по главата, като че успокояваше нервно животно.
— Минахте ли покрай къщата на мис Симпсън на връщане?
— Да.
— Видяхте ли някого? Да сте чула или забелязала нещо?
— Боя се, че не.
— Лампата светеше ли? Завесите бяха ли спуснати?
— Съжалявам, не помня.
— Благодаря ви.
Барнаби насочи вниманието си към Хенри Трейс. Знаеше, че в неговото положение въпросите са чиста формалност, но да не ги зададе беше най-малкото грубо. Макар да бе възможно Трейс да се е придвижил с количката до къщата на мис Симпсън и да я е отровил (като в такъв случай годеницата му лъжеше за прекараната заедно вечер), той едва ли би могъл да бъде с жена в гората през онзи следобед, дори и само затова че мъж, който ще се жени за Катрин Лейси, трябва да е напълно луд, за да го направи. Никъде около мястото нямаше следи от количка или гуми. Барнаби прие парализата му за действителна. Само по филмите силните и здрави хора прекарват години наред в инвалидна количка, завити с одеяло, просто за да могат да скочат в кулминационния момент и да извършат перфектното престъпление.
— Потвърждавате ли разказа на мис Лейси за времето, когато сте били заедно, мистър Трейс?
Чу как Трой шумно обърна страницата.
— Да.
— Докато бяхте в офиса, имаше ли хора наоколо?
— О, да. Там се съхраняват тракторите. Всички торове. Има и външни сгради… за камиони. Доста оживена част от стопанството е.
— А колко е голямо то?
— Пет хиляди акра.
Моливът на сержант Трой свирепо се заби в листа.
— Бихте ли ми дали името на лекаря си?
— Моят лекар?
Хенри Трейс слисано втренчи поглед в Барнаби. После се отпусна и кимна.
— Разбирам.
Бръчките на лицето му сякаш станаха по-дълбоки. Усмихна се — усмивка, напълно лишена от радост.
— Семейният ми лекар е Тревър Леситър. Но най-добре е да разговаряте с господин Холингсуърт, „Юнивърсити Колидж“, Лондон — отвърна той и добави огорчено: — Той ще потвърди, че парализата ми е истинска.
Момичето, седнало в краката му, възкликна негодуващо и ядосано впи поглед в Барнаби. Трейс каза:
— Няма нищо, скъпа. Те са длъжни да проверят тези неща.
Но това не я успокои и тя продължи да гледа свирепо двамата полицаи, докато разпитваха Дейвид Уайтли. Трой си помисли, че гневът я прави да изглежда още по-красива. Управителят на фермата отговаряше кратко. Каза, че през въпросния следобед е работил.
— Къде точно се намирахте?
— На пет километра по пътя към Геслър Тай. Поправях една ограда. Преди два-три дни там стана катастрофа и част от оградата се смачка.
Барнаби кимна.
— Къде отидохте, след като свършихте?
— Тръгнах с колата към Костън, за да купя още мрежа. И след това се прибрах вкъщи.
— Ясно. Значи не се върнахте в офиса на стопанството?
— Не. Беше станало вече към шест часа. Аз нямам точно определено работно време. Не съм наемен работник.
Опита се да звучи весело, но в тона му се прокрадна леко раздразнение.
— А вие живеете в?…
— Уичетс. Къщата със зелените капаци срещу кръчмата. Върви заедно с назначението.