— А вечерта?
— Взех душ. Пийнах. Гледах малко телевизия. После отидох в „Мечката“ в Геслър, за да хапна нещо и да се видя с приятели.
— Кога стана това?
— Струва ми се, към осем и половина.
— Не сте женен, нали, господин Уайтли?
— Я си гледайте работата!
— Дейвид! — извика Хенри Трейс. — Няма нужда…
— Извинете, ама изобщо не разбирам какво общо може да има, по дяволите, факта дали съм женен или не с разследването смъртта на една старица, която, първо на първо, почти не познавах!
Стисна неотстъпчиво устни и скръсти първо ръце, после крака. След секунда отпусна крака, но пак ги кръстоса, като този път ги размени.
Барнаби си седеше спокойно и невъзмутимо на стола. Хенри и Катрин изглеждаха доста смутени. Трой не сваляше поглед от прасците и бицепсите на Уайтли. Познаваше този тип мъже. Въобразяват си, че са жребци, а половината от тях не могат да го вдигнат без пет-шест бири и лек порнофилм. Тишината се проточи болезнено. Накрая Дейвид Уайтли изпусна една малко преиграна въздишка и каза:
— Е, добре, щом толкова искате да знаете, женен съм. Но живеем разделени от три години. Всъщност, разделихме се малко преди да дойда на работа тук. Тя преподава трудово обучение и живее в Слау. И за да ви спестя опитите да измъкнете от мен всяка родословна подробност, имаме деветгодишен син. Казва се Джеймс Лорънс Уайтли и последния път, когато го видях, беше висок малко над метър и двадесет и тежеше близо тридесет и два килограма. Беше запален по „Депеш мод“, колелата BMX и компютърните игри и играеше отлично баскетбол. Разбира се, това беше преди доста време. Сега сигурно е съвсем различен.
В последната забележка липсваха сарказъм и яд. Гласът му, изпълнен с вълнение, изведнъж секна.
— Благодаря ви, мистър Уайтли. — Барнаби изчака няколко секунди и продължи: — Да се върнем към вечерта на седемнадесети. Можете ли да ми кажете кога си тръгнахте от „Мечката“?
Уайтли пое дълбоко дъх и накрая отговори:
— Грубо казано, половин час преди да затворят. Те може да си спомнят. Често ходя там.
— И се прибрахте с колата направо у дома си?
— Да.
— Ще ми кажете ли марката и регистрационния номер на колата си?
— „Ситроен“ комби, ЕТХ 373V.
— Добре. — Барнаби стана. — Благодаря ви за съдействието. Мис Лейси, мисля, че споменахте, че още някой живее тук?
— Да, наистина — каза Хенри Трейс, — Филис. Но тя не е ли долу в новата си къща?
— Не — отвърна Катрин и се изправи. — Чух я да си идва преди половин час. Ще ви заведа.
Думите й бяха отправени към Барнаби, но тя не го погледна. Когато направи крачка напред, Хенри й сграбчи ръката.
— Връщай се бързо!
— Да, разбира се.
Тя сведе глава и целуна ъгълчето на устата му. Целувката беше целомъдрена, но погледа, който получи в замяна, нямаше нищо общо с целомъдрието.
„Очарователна сцена!“, помисли си Барнаби. Трейс — с ясно очертания си суров профил, момичето — младо и жизнено, наведено над него — на фона на спуснатите сиви завеси от копринено моаре. Ала нещо в този финален щрих на прелестната сцена подразни Барнаби като неестествено. Всичко изглеждаше като театрално, измислено; преливащо от фалшив патос като сантиментална викторианска честитка или илюстрация от роман на Дикенс. Не можеше да даде точно обяснение на това си усещане. Не би и си помислил, че двамата играят някаква роля. Премести поглед, за да включи Дейвид Уайтли в картината. Може би именно неговото присъствие предизвикваше подобни мисли. Може би просто момичето беше с неподходящия мъж. Младите трябва да се събират с млади. Барнаби забеляза как Уайтли гледа Катрин Лейси. Неговият втренчен поглед също нямаше нищо общо с целомъдрието.
Хенри Трейс трябва да е много необикновен човек, за да не се запита поне веднъж какво ли правят годеницата му и управителят на фермата, когато му се губят от погледа. Напълно естествено е един колекционер да се сблъсква със завистта на своите събратя-колекционери. Особено, когато се отнася за най-добрия екземпляр в колекцията му.
Катрин ги поведе нагоре по една дълга, виеща се стълба, водеща към поредния коридор, който пък бе изпъстрен с малки, полирани до блясък масички с формата на полумесец, върху които имаше вази с цветя, кутийки с емфие и миниатюри.
— Как е цялото име на дамата?
— Филис Кадел.
— Госпожица?
— И още как!