Язвителният й тон заинтригува Барнаби и му достави удоволствие. Според него прекалено много сладост и ведрина в един момент неминуемо втръсват. При това доста скоро. Харесваше му това, което наричаше „малко пипер“. Чудеше се какво точно място заема Филис в домакинството и дали то ще се промени след сватбата. Без съмнение, всяка млада съпруга иска да поеме юздите в свои ръце. А със съпруг-инвалид тя би трябвало да е изключително способна. Той погледна леко загорилата от слънцето ръка на мис Лейси, докато тя чукаше на вратата. Изглеждаше по-силна, отколкото мажеше да се предположи от крехката й външност.
— Филис… извини ме за безпокойството, но…
Барнаби я последва в стаята. Видя доста пълничка жена на средна възраст с плоско лице, очи с цвят на зелено грозде, кестенява коса, лишена от блясък, оформена в младежка прическа с бретон и твърди, стегнати, дребни къдрици. На дългото й бледо лице тя изглеждаше глуповато — като перука на кон. Жената седеше пред проблясващия екран на голям телевизор, с кутия карамелчета на коленете.
— … полицията е тук.
Жената скочи. Кубчетата карамел паднаха на пода и се разпръснаха. Тя се наведе и скри лицето си, ала искрите на страх и ужас, проблеснали в очите й, не останаха незабелязани за зоркия поглед на Барнаби.
Катрин се наведе да й помогне. Бонбоните бяха няколко вида: ванилия, мока, шоколад, а останалите — с пълнеж от ядки и череши.
— Сега няма да можеш да ги ядеш, Филис…
— Благодаря за съвета, но нищо няма да ми стане, ако се наведа за няколко бонбончета. Остави ме на мира — сряза я тя и започна непохватно да тъпче обратно в кутията бонбоните с полепналия по тях прах от пода. Все още не смееше да вдигне поглед към двамата мъже.
— Нали после ще изпратиш главен инспектор Барнаби? — помоли я Катрин и, макар че не получи отговор, се насочи към вратата. Точно преди да излезе, подхвърли: — Става въпрос за мис Симпсън.
Барнаби забеляза, че при тези думи жената започна да възвръща цвета на лицето си, но неравномерно — кожата й стана на червени петна, сякаш бе седяла продължително време пред камината. В следващия миг тя ги затрупа с неудържим порой от думи:
— Да, горката Емили!… Как не се сетих… Заповядайте, седнете… И вие също, сержант!
Барнаби си избра един светлобежов стол до огнището и се огледа. Атмосферата беше много по-различна от тази в дневната на долния етаж. Стаята беше обзаведена удобно, но й липсваше индивидуалност. Нямаше украшения, липсваха снимки. Само два-три скучни вестника и едно умиращо растение на перваза на прозореца. Като изключим телевизора, много приличаше на чакалня на зъболекар.
Филис Кадел изключи телевизора и седна срещу тях. Ако при пристигането им бе проявила някаква тревога, то сега всичко бе под строг контрол. Обърна се към тях със загрижена физиономия. Ако коленете й не бяха толкова силно стиснати, а вените — изпъкнали под отпуснатата кожа на врата й, Барнаби би си помислил, че се е успокоила напълно. Тя вежливо и внимателно отговаряше на въпросите, засягащи онова, което е правила на седемнадесети. Следобедът била в залата на кметството и се занимавала с томболата. А вечерта прекарала „съвсем невинно, уверявам ви, господин главен инспектор“, като гледала телевизия.
Това ни най-малко не изненада Барнаби. Човек трудно можеше да си представи пищната й фигура, с плът, освободена от силно стегнатия корсет, да се търкаля и палува из гората. Той, разбира се, не отхвърли и тази възможност. Нерядко най-невероятни хора събуждат романтични трепети у другите. Често беше чувал жена си да казва: „Не знам какво вижда той в нея?“ Или по-рядко обратното. Не; причината да се изключи вероятността Филис Кадел да е жената от гората не бе в невзрачната й външност, а фактът, че тя нямаше какво да губи от разкритието. Дори, като се вземе предвид общественото отношение към самотните жени на средна възраст, би могла доста да спечели. В такъв случай защо толкова се изплати в първия момент, когато влязоха?
— И кога напуснахте залата, мис Кадел?
— Да видим… — потупа тя горната си устна с пръст с цвят на лой, — тръгнах си почти последна… Сигурно е било четири и половина, пет без петнадесет.
— С мис Лейси ли си тръгнахте?
— С Катрин ли? Боже мой, не! Тя си тръгна много по-рано. Намина съвсем за малко. — Улови погледа на сержант Трой, обърнат към каменния профил на Барнаби и повдигна вежди с престорено съжаление. — О, Боже! Надявам се, не казах нещо, което не биваше?