— Излизахте ли изобщо след прибирането си вкъщи?
— Не. Написах няколко писма и после, както вече заявих, погледах малко телевизия.
„Както вече заявих“, повтори си Трой, докато записваше старателно. Хората често употребяват подобни изрази, когато говорят с полицията. Официални фрази, за които в друг случай не биха се сетили. Заслуша се по-внимателно в мис Кадел, която продължи с подробно описание на всички програми, които бе гледала, а после, сякаш това само по себе си би могло да прозвучи подозрително, добави:
— Спомням си, само защото беше петък. Програмите за градинарство, нали разбирате?
Барнаби разбираше. Самият той винаги ги гледаше в случаите, когато се случваше да е вкъщи по това време.
— Тук живее ли прислуга? — запита той.
— Не. Имаме градинар и едно момче. Редуват се да се грижат за градината, чистят колите и извършват всякакъв вид поддръжка. А също и мисис Куайн. Идва към десет часа. Почиства къщата, подготвя зеленчуците за вечеря, готви лек обяд и после си тръгва към три. Аз готвя вечер, а тя чисти и мие съдовете, когато дойде на другия ден. Надявам се Катрин да я остави. Тя води със себе си и своето малко момиченце, а не всеки би приел деца около себе си. Работеше и за горката мис Симпсън — колко е странно, като се сетя за това сега. Отиваше там за един час всяка сутрин, преди да дойде тук.
— Ще останете ли да живеете тук след сватбата, мис Кадел?
— Как можа да ви хрумне, за Бога?! — Сподавеното възклицание можеше да бъде и смях. — В една къща няма място за две господарки. Не, отпращат ме. Хенри има няколко къщички в имението. Две от тях са… как го казват… да, обединени. Има и малка градина. Много е… хубава.
„Надали е по-хубава от това да си господарка на Тай Хаус — помисли си Барнаби и отново си представи приказния изглед, който видя през оранжерията. — Далеч не толкова хубаво, всъщност.“
— Мистър Трейс отдавна ли е вдовец?
Ето я пак. Проблеснала ярко като клечка кибрит, запалена в тъмна стая. Искрата на страха. Филис Кадел извърна поглед и започна да изучава по-размазания от двата пейзажа, окачени на стената.
— Не разбирам какво общо има това със смъртта на мис Симпсън.
— Няма. Извинете ме.
Главен инспектор Барнаби зачака. От опит знаеше, че хората (с изключение на закоравелите престъпници), които крият нещо, и хората, които нищо не крият, притежават една обща черта. Ако пред тях се изправи полицай и задава въпроси, те не успяват да си сдържат дълго езиците. И ето че след няколко секунди Филис Кадел проговори. Думите й заваляха една след друга, като че ли не можеше повече да търпи — сякаш искаше да се отърве възможно по-бързо от тях и да приключи с въпроса.
— Бела почина преди около година. През септември. Застреляха я. Ужасна трагедия. Беше само на тридесет и две. Навремето писаха за всичко с подробности в местния вестник.
„Всичко на един дъх, помисли си Барнаби. През устни, бели като вар.“
— Тогава ли дойдохте да се грижите за къщата? — запита той.
— О, не. Преместих се тук веднага след сватбата. Бела изобщо не се интересуваше от домакинство. Обичаше да е на открито: езда, риболов… И, разбира се, грижеше се за Хенри. Бяха женени от пет години, когато тя умря.
— Мис Лейси изглежда твърде млада, за да поема такава отговорност — намекна Барнаби, но напразно. Чувствата й в този момент бяха здраво овладени — също като изобилната й гръд в корсета.
— О, не знам. Смятам, че от нея ще излезе прекрасна господарка на имението. А сега… — изправи се Филис Кадел, — ако това е всичко…
Поведе ги забързано надолу по стълбите към антрето на парадния вход, после изведнъж се закова на място между две стари дървени фигури с изтрита позлата. За момент всички стояха на пода от черни и бели квадрати като шахматни фигури — полезни, но безсилни, преди да влязат в игра. Филис запристъпва от крак на крак и накрая проговори:
— Ъ-ъм… Сигурно сте си помислили, че съм се стреснала… уплашила… когато влязохте?
Барнаби й отправи спокоен и учтив поглед. Трой установи зрителен контакт с по-високата от двете фигури — крал с висока корона и следи от лазурносиня боя в зениците му.
— Истината е, че… аз… всъщност… не съм си платила данъка на колата. Знаете как е… — Устните й трепнаха в нервна усмивка и разкриха силно пожълтели зъби. — Човек винаги си казва, че трябва да си записва такива неща, но…
— Да — съгласи се главният инспектор, — идеята е разумна.