— Да, очаквах ги. — Далечен, нежен гласец.
Къщата изглеждаше много по-просторна, отколкото можеше да се предположи отвън. Денис ги преведе през няколко отворени врати, преди да стигнат до всекидневната. Кухня, която блестеше; спалня в бяло и златно, хвърляща отблясъци; втора спалня, декорирана в червено кадифе и блестящ месинг.
— В дневната съм, Денис — изчурулика гласът.
Думите бяха произнесени бавно, невероятно отчетливо и леко провлачено накрая — за ефект. Когато влязоха, мисис Рейнбърд стана от пухкавите си възглавнички, в които се бе разположила като в гнездо.
Тя беше много, много дебела. Разливаше се напред и се издигаше нагоре като кула. Почти четвърт от височината й се заемаше от нейната прическа, подобна на пагода: от склонове, вълни, спирали и къдрици, които водеха до остър връх, приличащ на обърната фунийка за сладолед. Беше с цвета на бит белтък. На лицето си имаше тежък грим в ярки цветове. Беше облечена в доста къса туника, която разкриваше пухкави крака и миниатюрни стъпала. Главният инспектор отвърна на приветствения й поглед, пронизващ като скалпел, и се представи.
— Знаех, че ще дойдете. Видях колата ви наблизо, докато разглеждах няколко лястовички, накацали по телефонните жици. Толкова прекрасно бяха подредени. Като ноти.
— О… Може би вас зърнах онази сутрин, докато бях на „Чърч Лейн“? Мисля, че бяхте на тавана. Отлично стратегическо място.
— „Скривалище“ е терминът, който ние, орнитолозите, предпочитаме, господин Барнаби.
В тона й се долавяше сарказъм. Барнаби се извини. Тя махна с ръка.
— Няма ли да седнете?
Барнаби потъна в едно кресло, покрито с плетиво на една кука.
— А вие, драги? — подрипваше Денис около сержант Трой. — Не искате ли да смъкнете тежестта от тези прекрасни крака?
Настръхнал от бясно мъжкарство, Трой избра най-твърдия стол, седна изпънат като струна и си извади тефтерчето. Писък на свирка прониза въздуха.
— Дени, чайника!
Дени изчезна на минутата.
Домакинята се обърна към Барнаби:
— Трябва да бъдете нахранени и напоени.
Той запротестира, но тя властно го прекъсна:
— Хайде, хайде. Не ми казвайте, че не се съсипвате от умора, като задавате на хората всичките тези въпроси. Всичко за чая е почти готово.
Така си и беше. Само след няколко минути, предшестван от леко потракване, влезе Денис. Буташе претрупана количка, изработена в стил, напомнящ олтарни резби. Тя беше заредена с малки сандвичи във формата на символи от карти и кейкчета, отрупани със сметана. Мисис Рейнбърд напълни една чиния за инспектор Барнаби и му я подаде.
— Не бива да отказвате, господин Барнаби. — Тя се обръщаше към него с „господин Барнаби“ по време на разговора им, като може би вярваше, че полицаите от по-висшите ешелони, подобно на лекарите, смятат, че учтивостта изисква да им бъдат спестявани титлите. — Душата не може да стои гладна.
Докато синът и наливаше чая, безкръвните му бели пръсти потрепваха над изящния порцелан. Постави в една чинийка лъжичка с голям, пурпурночервен камък, вграден в дръжката, и я подаде заедно с чашката на Барнаби. Водният инспектор я пое не без чувство на отвращение и се опита да се облегне на неудобната, скърцаща облегалка.
Денис се зае да пълни следващата чиния: спатия с аншоа, пика с пастет от сьомга, каро с консервирано месо и желирана купа; прибави една целувка, от която бликаше червено-кафяв шприцован огън и се понесе с всичко това към сержант Трой. Постави го на лека масичка, донесе чая и се понесе обратно към майка си. Двамата си размениха широки усмивки, после той оправи възглавничките й и накрая се отпусна на най-подходящото място за себе си — върху една мека табуретка, като вярно кученце в краката й.
Накрая Барнаби се реши да проговори:
— Разследваме една смърт…
— Бедната мис Симпсън, нали? — прекъсна го мисис Рейнбърд. — Виновни са родителите.
— … и ще се радвам, ако вие и сина ви можете да ми дадете някаква информация за местонахождението ви следобеда и вечерта на миналия петък.
— Аз се занимавах с подреждането на цветята и растенията в залата на кметството. Без съмнение сте чули вече за атлетическите състезания? — Барнаби кимна и тя продължи: — Тръгнах си около четири и тридесет с мис Кадел от Тай Хаус. Една от последните, както обикновено. Боя се, че съм от онези ужасни хора, които винаги се стремят да изпилват нещата докрай и обикновено закъсняват. — Понаперчване. Самодоволна усмивка. Устата й беше като на златна рибка и дори и затворена, имаше постоянно нацупен вид. — „Възложете всичко на Айрис, моля ви!“, е постоянният ми апел, но докога ли ще ми стигнат силите?!… Докъде бях?