— „Тръгнах си една от последните“ — цитира Барнаби.
— А, да. Мисля, че остана само скъпата мис Торнбърд.
— Случайно да си спомняте кога си тръгна мис Лейси?
— Няколко минути преди четири.
— Сигурна ли сте?
Глупав въпрос. Вече имаше чувството, че се намира в присъствието на оракул, а не на обикновен наблюдател. Очевидно мисис Рейнбърд притежаваше поглед на орел и, което бе не по-малко важно, неговата божествена липса на интерес към живота и добруването на плячката му.
— Напълно съм сигурна — продължи мисис Рейнбърд. — Според мен тя се измъкна по твърде потаен начин. — Докато изричаше последните думи, тя благоволи да погледне към сержант Трой, за да се увери, че ги записва. — Но съм любопитна да знам защо ни разпитвате за следобеда. Разбрах, че мис Симпсън е починала доста по-късно.
— Не знаем точно кога е починала.
— Е, в пет часа следобед определено беше жива, защото я видях.
— Видяла сте я?!
— Естествено. — Позволи си за малко да се наслади на реакцията му. Денис изви глава и я дари с одобрителна, мазна усмивка. — Точно тогава бях в скривалището и чертаех маршрута на един гълъб. Емили се появи забързано откъм гората и пое по „Чърч Лейн“. Спря се веднъж и се хвана за кръста. Почудих се, да не би да е болна и тъкмо реших да притичам, когато Денис пристигна за чая си. Нали, миличкият ми?
Дали не стисна с ръка рамото му? Все едно му натисна копчето и го събуди за живот. Той положи за миг буза на коленете й, измърка доволно и добави:
— Обикновено се прибирам в пет и тридесет, но онази вечер…
— Ако не възразявате, мистър Рейнбърд, ще ни разкажете тези подробности по-късно.
— Вече едва се сдържам.
Денис прехапа долната си устна, порозовял от удоволствие, че е обект на подобни височайши нареждания. Усмихна се на сержант Трой — усмивката му беше сладникава и противна като парчето ванилов сладкиш, което ядеше.
— Не мисля, че сержантът харесва „Кафяв Лионез“, мамо.
— Тогава му предложи от бадемовия сладкиш. Да — насочи тя вниманието си отново към Барнаби, — наистина бях разтревожена. Всъщност, почти бях решила да я навестя след вечеря, но започнахме да играем „Монополи“ и реших, че мога да изчакам до сутринта. Все пак тя си има телефон, а и мис Белрингър е наблизо. Така че изобщо не излязохме, нали, миличък?
— Така си беше. Ние сме си домошари.
— И кой спечели цялата „Парк Лейн“?
— Аз, аз! И доста голям участък от Пикадили.
— Между другото, по-късно отново зърнах Катрин Лейси. Някъде около осем вечерта.
— Наистина ли? Не беше ли малко късно за хобито ви, мисис Рейнбърд? Има ли изобщо някакви птици по това време?
— Има, разбира се — кукумявки! — изгледа го остро тя.
— О!
— Владетелите на нощта.
— Правилно.
— Почивахме си малко от играта. Денис правеше кафе, а аз случайно погледнах през прозореца.
— Ясно. Забелязахте ли къде отива мис Лейси?
Тя се наведе драматично напред и, тъй като ръката й все още бе поставена на рамото на сина й, го принуди и той да се наведе. „Каква зловеща двойка са!“, помисли си Барнаби. Неизвестно защо това му напомни пиесата на Джо Ортън15, в която съпругата му беше играла миналия месец. Тези двамата биха се вписали великолепно в сценария.
— Тя зави по „Чърч Лейн“! — тържествуващо обяви мисис Рейнбърд.
— Мислите ли, че е отивала на гости на някого?
— Не можах да видя. Пътят почти веднага завива рязко надясно. Водеше едно от онези дребни ловджийски кучета-зайчари. В ръката си държеше писмо.
— Може би просто е отивала към пощата.
Мисис Рейнбърд повдигна вежди и ги изви подобно на изрисуван лунен сърп. С това искаше да каже, че инспекторът би бил луд да повярва на подобна хипотеза.
— А видяхте ли я да се връща? — запита той.
— Боя се, че не. — Гласът й се изпълни с огорчение. — Обади се мисис Понсфут. Искаше още кралски лилиум за съдийската трибуна. Само ако знаех!… — удари тя дланта си с юмрук. — Нямаше да напусна нито за миг наблюдателния си пост!
15
Джо Ортън (1933–1967) — британски драматург, известен със скандалните си пиеси на ужасите. — Б.р.