— Бавачката им мисис Шарп обичаше често да идва у нас на чашка чай и малко мир и спокойствие. Защото децата непрекъснато се държаха като котка и куче. Виждали ли сте онзи белег на лицето на Майк?
— Все още не сме разговаряли с мистър Лейси.
— Направи го сестра му. Цапардосала го с ютия. — Забеляза промяната в израза на лицето на инспектора и изсумтя презрително. — Не се заблуждавайте, господин Барнаби. Момичетата с мили личица могат да излъжат всекиго, но се съмнявам, че това се отнася и до вас.
Безпристрастието на мисис Рейнбърд, на което той толкова се възхищаваше в началото на разговора, изглежда временно я беше напуснало. Все още я глождеше това, че синът, когото тя очевидно и някак нездраво обожаваше, бе пренебрегнат по един или друг начин.
— Мистър Трейс подкрепяше ли финансово семейство Лейси?
— О, да. Баща им не остави дори и пукнато пени. И, доколкото зная, Хенри все още издържа Майкъл. Не че ще получи даже и едно „благодаря“.
— Мистър Лейси не работа, така ли?
— Ако рисуването може да се нарече работа.
— Постигнал ли е успех? Продава ли много картини?
— Нищо подобно. Не че това ме изненадва. Рисува някакви си грозни, ярки неща. Хвърля боята по платното с лопата. При това не страда от недостиг на модели.
— Изобщо — намеси се Денис. — Онова момиче на Леситър постоянно се върти там. Не че ще постигне нещо — прекалено старомодна е и невзрачна. Веднъж Майкъл нарисува и мен.
Последните думи бяха отправени с трудно потиснато раздразнение към сержант Трой.
— Беше направо отблъскващо — вметна майка му.
— Бях негов любимец, докато рисуваше портрета ми — продължи Денис. — По-скоро — играчка. После, когато получи каквото иска, ми каза да се разкарам.
— Дени! Още от леденото сомбреро, господин Барнаби?
— Не, благодаря. А бавачката мис Шарп още ли живее тук?
— Мисис Шарп. Не. Премести се в Сейнт Ленърдс веднага щом пораснаха достатъчно, за да се гледат сами. За нея бе огромно облекчение да се измъкне оттам. Мисля, че тогава бяха някъде на седемнадесет. Дори не се отби да се сбогуваме. Да ви кажа, бях малко обидена. Научих адреса й от семейство Трейс и й писах два-три пъти, но тя не отговори. Пратих коледна картичка и накрая се отказах.
Огромното й разочарование отново изплува на повърхността. Ясно бе, че би предпочела дълго, драматично сбогуване, изпълнено с ужасяващи разкрития. Когато тя се впусна в ярко описание на едно от най-зрелищните домашни стълкновения в Хали Котидж Барнаби, който кимаше вежливо от време на време, реши да пораздвижи краката си — разходи се до вратите, към вътрешния двор в другия край на стаята.
Навън моравата изглеждаше безупречно поддържана. В отсрещния край се виждаха разцъфтели дървета и храсти и красива беседка. Запита се как ли мистър Рейнбърд е натрупал състоянието си. Сигурно е значително, като се има предвид къщата, партньорството на Дени в бизнеса и онази сребриста играчка, паркирана на алеята. Да не говорим за претрупаната с храна количка за чай.
Отново насочи вниманието си към разговора. Започваше да се чувства доста неудобно. Въпреки топлото време навън, радиаторите им бяха надути до дупка. Погледна към Денис, който пърхаше с почти безцветните си мигли по посока на сержант Трой и се зачуди дали изобщо чувства някакъв студ. Едва ли имаше какво да чувства с наличната си постна плът.
Стаята наистина беше непоносимо потискаща. Беше претъпкана с пищни, крещящи мебели. Имаше шкафове с порцеланови съдове и рафтове с кукли, облечени в различни национални носии, плюс няколко оригинални, ужасяващо безвкусни картини. На тази точно до Барнаби беше изобразен един кокер шпаньол, който — той първоначално не повярва на очите си и се взря по-внимателно — лееше неутешимо сълзи. Дъщеря му би нарекла това жилище „гротеска от двадесети век“.
— Много ви благодаря, мисис Рейнбърд — обузда той пороя от думи учтиво, но категорично.
— За нищо, господин Барнаби — усмихна му се ослепително тя. Той не мажа да избегне ръкуването — а то беше като да пипнеш тестена топка. — Нали за това сме хора — да си помагаме при нужда.
Когато двамата полицаи тръгнаха надолу по алеята, сержант Трой каза:
— Мъже като този трябва да бъдат кастрирани! — И тъй като Барнаби не му отвърна нищо, той реши да смекчи изказването си, като добави едно „сър“ накрая, и продължи: — А що се отнася до майка му… обикновена злобарка и въздух под налягане.