— Мисис Рейнбърд и такива като нея са направо божи дар при едно разследване, Трой. Просто не бъркай клюката с факта. И каквото ти представят за факт, трябва винаги да бъде добре проверено. И да не се правят прибързани заключения. Не бива да си предубеден, сержант, не бива.
— Да, сър.
Отправиха се към Бърнам Кресънт и общинска къща номер седем — домът на мисис Куайн.
Докато Барнаби и Трой минаваха през пространството между грубия, прашен жив плет, очертано от прогнили стълбове, мисис Рейнбърд и синът й затвориха вратата на Транкиладаи се обърнаха един към друг, изгарящи от вълнение.
— Откри ли го?
— Да, мамо.
— О!… Къде е? Къде?
— Чакай малко. Ти не каза…
— Добро момче си ти. Хайде, покажи ми!
— Не. — Лицето му, с неприятен оранжев тен под светлината на фенера в антрето, доби затворено, непреклонно изражение. — Не така. Трябва да го направиш както трябва.
— Добро момче си ти — загука тя и го целуна право в устата. Дъхът й бе много сладък — като галеща експлозия от бонбони-виолетки, сметана и наситен вкус на ванилия. — На мама хубавото момче. — Пръстите й се плъзнаха под ризата му и залазиха по изпъкналите кокали на лопатките му. — Миличкото ми момченце.
Той близна ухото й, заедно с висящия грозд фалшиви диаманти.
— Ммм. — Дъхът му се учести. — Дени ти е умничък.
— А сега — сграбчи тя ръката му и го поведе по коридора към френските прозорци и градината, — покажи ми…
— Искам да си поиграя още малко.
— По-късно ще играем.
— Ще изиграем ли всичко?
— Всичко. Хайде… къде е?
Излязоха на поляната. Зад беседката имаше голяма тъмна купчина от нещо прогизнало — водата се стичаше надолу и се оцеждаше върху бляскавата зелена трева във все по-разширяващи се концентрични кръгове. Денис гордо поведе майка си натам. Хванати ръка за ръка, те се втренчиха в находката. Очите на мисис Рейнбърд светнаха.
— Къде го намери?
— В езерото зад буковата гора. Видях, че го хвърлят, увито около няколко камъка.
Тя не отговори — просто въздъхна: дълго, бавно, самодоволно.
— Играчката ми е цялата мокра. Трябваше да го сложа в багажника, както се досещаш.
— Ще ти купя друга играчка.
— О, мамо! — Възторжено превъзбуден, той стисна силно ръката й. — Значи мислиш, че находката ми струва много?
— О, да, скъпи!
Тя направи крачка напред и разрови прогизналата материя с върха на обувката си.
— Струва страшно много. Наистина страшно много!
Пета глава
Градинката пред номер седем беше истинска боклукчийница. В най-буквалния смисъл на думата. До стената на къщата беше струпана пирамида от отпадъци: рамки на легла, счупени бебешки колички, стари кутии, ръждиви железни вериги и огромен, разцепен кафез за зайци. Пердетата на първия етаж бяха плътно спуснати.
Барнаби потропа по пощенската кутия. Някъде из къщата се разнасяше плач на дете. Женски глас изкрещя:
— Млъквай, Лиза Доун!
И след малко:
— Не можеш ли малко да изчакаш?!
Барнаби реши, че последната реплика се отнася до него и зачака.
Най-накрая се появи мисис Куайн. Беше слаба, с хлътнал гръден кош и с червени петна около устата. Пушеше и създаваше впечатление на постоянна подвижност, дори когато не мърдаше, като че ли току-що я бяха навили и умираше от желание да тръгне.
— Влезте. — Тя отстъпи назад, докато влизаха. — Съседите ми казаха, че обикаляте всички.
Стаята, в която се озоваха, бе доста задимена, а светлината, падаща от центъра на тавана от един дървен полилей с пергаментов абажур — доста мъждива. Телевизорът гърмеше. Мисис Куайн не си направи труда да го намали. Беше разхвърляно и не особено чисто. Малко момиченце седеше на една пластмасова маса и подсмърчаше.
— Виж кой е дошъл, Лиза Доун.
Детето погледна към Барнаби.
— Нали ти казах, че ще извикам полиция, ако не слушаш?!
Сълзите рукнаха наново.
— Вижте какво е направила, господин полицай!
Мисис Куайн грабна един тъмен, влажен предмет от масата.
— Ето й книжката с релефни картинки за детето Исус — имаме я едва от Коледа. Цялата е в боровинки! — Тя отвори книжката. От страницата се надигнаха Исус, Мария, Йосиф и група животни, оцветени богато и красиво. — В тази къща само след пет минути не остава нищо ново!