— Горкият Смоуки…
— Добре де, добре. Ще ти купим друго.
— По кое време отиде дъщеря ви в магазина?
— Не зная точно. Гледахме „Синове и дъщери“, та трябва да е било след три часа.
— И това е бил точно следобедът на седемнадесети?
— Нали ви казах. — Тя запали трета цигара.
— И цялата вечер също сте била тук?
— Никъде не мога да мръдна с нея.
— Благодаря ви.
Докато Трой препрочиташе записаното и мисис Куайн си дърпаше от цигарата, тупаше с крак и въздишаше, Барнаби се опита да говори с Лиза Доун, ала тя се сви на стола си и не пожела да го погледне. Синкаво-черни белези, досущ като теменужки, набраздяваха вътрешността на ръцете й.
Още не бяха преминали между изгнилите колони на портата, когато до ушите на Барнаби отново достигна нейният плач.
Барнаби пусна вентилатора в канцеларията си и помоли да му донесат кафе и сандвич от столовата. Преди да тръгне за поръчката, полицайката Брайърли каза:
— Оставих едно съобщение под кутийката ви с кламери, сър. От някоя си мис Бейзли. Остави номера в офиса си и помоли, ако е възможно, да се обадите.
Барнаби вдигна слушалката и набра номера.
Сините перки на вентилатора се въртяха и бръмчаха, но единствената полза от тях бе да разместват въздуха в ленива струя покрай запотеното му лице.
— Мис Бейзли? Обажда се главен инспектор Барнаби.
— О, да, здравейте. Когато говорихме онзи ден си помислих, че съм забравила да ви кажа нещо, помните ли?
— Да.
— Ами, спомних си какво беше. Ще ви го кажа сега, може ли?
— Да, ако обичате.
— Вчера ходих в Хай Уикъм със сестра ми. Ще съм й шаферка другия месец и затова отидохме да пробвам една рокля. Магазинът е съвсем близо до гарата — което означава, че понякога можеш да мушнеш колата си там, не за дълго, разбира се — и се казва „Ана Белинда“. Е, именно това каза и мис Симпсън. Или поне много си приличаше.
— Спомняте ли си точно какво беше?
— Да. Тя каза: „Точно като бедната Анабела“.
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно.
— Не просто „Бела“?
— Не. Със сигурност беше „Анабела“.
Барнаби затвори телефона и остана втренчен замислено в него. Сандвичът му с пиле и кресон пристигна, заедно с ароматно кафе от кафеварката на отдела. Барнаби го пое и каза:
— Обади се, моля те, на социалните служби. Мисля, че някой трябва да се отбие на Бърнам Кресънт номер седем, в Баджърс Дрифт.
— Какво да кажа, сър? — запита полицайката Брайърли.
— Ами… вероятен тормоз на дете. Името на жената е Куайн. Тя също се нуждае от помощ. Бих казал, че е на ръба на нервен срив. А после, ако можеш, се свържи с колегите в Слау. Нужен ми е адреса и телефона на мисис Нора Уайтли. Тя преподава трудово обучение. Има син на девет години.
После лакомо захапа сандвича до средата, след което вдигна слушалката и пак набра един номер.
— Мис Белрингър? Случайно да знаете дали приятелката ви е познавала някого с името Анабела?
Последва дългичка пауза, а накрая отрицателен отговор.
— Да не би случайно да е мисис Трейс?
— О, не, името й беше Беатрис. Тя се наричаше Бела, тъй като го смяташе за по-ефектно.
— Но мис Симпсън знаеше ли го?
— Разбира се. Спомням си, че веднъж ми каза каква грешка е това. Смяташе, че Беатрис е хубаво име, а Бела — доста простовато. — Спря, за да си поеме дъх. — Преди години в часовете ми по музика идваше една Изабела. Непорочно дете. Май сега е монахиня… Успях ли да ви помогна с нещо?
Барнаби й поблагодари и затвори телефона. За момент бе забравил, че мис Симпсън е била учителка повече от четиридесет години. Макар и това име да се среща сравнително рядко, имаше вероятност поне една-две Анабели да са минали през ръцете й, ярко изпъкващи сред незабележимите Джийн, Джейн, Джоан и Джун. Но пък споменът за това име е бил активиран от една блудстваща двойка. На каква ли възраст са започвали да го правят хората преди двадесет, тридесет, четиридесет години? Може би на възрастта, на която започват и сега. Някои неща никога не се променят.
Но защо „бедната Анабела“? Той отпи още една голяма глътка от кафето, докато наблюдаваше с периферното си зрение един плъзгащ се надолу паяк, който се люшкаше напред-назад на паяжината си. Изоставена ли е била? Покварена? Мъртва? Барнаби се замисли за всички типове хора, които една осемдесетгодишна жена маже да е срещала в дългия си, достойно изживян живот. И другите, за които е чувала. И още — за които е чела. Инспекторът въздъхна. Отхапа пак от сандвича си и погледна истината в очите — на практика „Анабела“ би могло да означава всичко.