— Да помогна с нещо, сър? — обади се Трой.
— Да. — Барнаби изпразни съдържанието на голямата си чаша. — Можеш да ме откараш до редакцията на вестник „Ехо“. Искам да прочета онова, което се знае за смъртта на Бела Трейс.
— Нали не смятате, че има някаква връзка?
— На този етап нищо не смятам. Но смъртта й е необичайна. В същия малък регион е и са замесени същият кръг от хора, на които сега трябва да гледаме като на заподозрени. Това не може да се пренебрегне. Така че допий си чая и да се заемаме сериозно със задачата.
В сутерена под канцелариите на „Костън Уийкли Ехо“ Барнаби бе посрещнат от възрастен мъж, който изглеждаше не по-малко неразривна част от обстановката, отколкото и древните зелени архивни шкафове и ръждивите водопроводни тръби, виещи се покрай стената. Имаше и огромен бойлер, вече бездействащ и тих.
Инспекторът помоли за изданията от септември и октомври миналата година. Старецът се затътри към картотеката и после пак обратно. Не проговори, нито пък помести от устата си зле свитата, незапалена цигара. Няколко късчета червено-кафяв тютюн паднаха върху вестниците, докато му ги подаваше. Барнаби ги отнесе на една маса за четене до прозореца. Светлината бе слаба, тъй като стъклата бяха дебели, почти непрозрачни. Под акомпанимента на шума от стъпки на горния етаж, той бързо прегледа първите два броя. За разследването на смъртта на мисис Бела Трейс пишеше в третия. Статията беше обширна и заемаше повече от половин страница.
Ловната група била малка, както става обикновено: Хенри Трейс; Дейвид Уайтли (който беше описан с деликатни, макар и напълно излишни думи, като помощник на мистър Трейс), доктор Тревър Леситър, приятел на мистър Трейс, а също така и негов личен лекар; мисис Трейс; мис Филис Кадел и двама съседи-земевладелци — Джордж Смолет и Фредерик Лоули; плюс двама викачи: Джим Бърнет, момче от фермата и Майкъл Лейси — младеж, приятел на семейството.
Ясно е, че мисис Трейс е била на няколко метра от ядрото на групата, когато станала злополуката. Както винаги в подобни случаи, сведенията на присъстващите бяха объркани и понякога противоречиви. Доктор Леситър смятал, че се е спънала и вече е падала към земята, когато се чул изстрела, с което е имал предвид, че тя се е препънала и паднала върху пушката си. Преди това вече веднъж се била спънала в корен на дърво. Докторът признава, че този по-ранен инцидент е допринесъл силно за мнението му относно смъртта на мисис Трейс. Майкъл Лейси казал, че първо се чул изстрелът, но след като е бил разпитан по-подробно от следователя, вече не бил толкова уверен. Другите от групата нищо не забелязали до момента, в който видели мисис Трейс да лежи просната на земята.
Мистър Трейс, в отчаяния си опит да стигне до жена си, извил инвалидната си количка прекалено бързо и се преобърнал. Отвсякъде тичали кучета, суматохата била голяма. Майкъл Лейси, който в онзи момент бил най-близо до мисис Трейс, притичал до нея, но докторът му наредил да не докосва ранената жена, а да изтича и се обади за линейка.
В показанията си доктор Леситър казал, че мисис Трейс вече умирала, когато отишъл при нея. Никой нищо не можел да направи. Тя не проговорила, изгубила съзнание почти веднага и малко след това починала. Имаше и подробности около аутопсията, описващи ъгъла, под който куршумът е навлязъл в сърцето и е напуснал тялото, като е разцепил гръбначния стълб. Друго твърдение на доктор Леситър и мистър Трейс е, че по време на злополуката всички останали членове на компанията, с изключение на Джим Бърнет, са били или зад, или вляво на мисис Трейс и затова не било възможно те да са изстреляли фаталния куршум. Джим, макар и пред тях, е стоял на близо тридесет метра от дясната й страна.
Въпреки че, според инструкцията на мистър Трейс, двамата викачи по-късно се върнали на мястото, за да издирят гилзите, поради гъстата растителност не успели да открият нищо. Следователят изказал съболезнованията си на опечаления съпруг и класифицирал смъртта като „нещастен случай“.
Барнаби прочете повторно статията. Тя бе написана много ясно, всичко изглеждаше изказано точно и недвусмислено — и все пак нещо го тревожеше. Тук се таеше нещо, което не беше съвсем наред.