Той бе съвсем малко по-висок от сестра си и приликата им бе толкова голяма, че не оставяше никакво съмнение, че са брат и сестра. Същите изразителни виолетови очи, същата тъмна коса, подстригана много късо, извиваща се на ситни къдрици по добре оформената му глава. Имаше изящни малки уши, разположени доста назад, които, заедно с раздалечените очи, му придаваха леко опасен вид — като на зъл кон.
Спомняйки си казаното от мисис Рейнбърд за ютията, Барнаби очакваше да види следи от някакво драматично осакатяване, но на пръв поглед лицето на Майкъл Лейси изглеждаше съвсем гладко. След това Барнаби забеляза, че от горната част на лявата му скула до ъгъла на устата кожата бе неестествено стегната и стъклена като кожата на розово захарно прасенце. Сигурно изгореното място е било значително, за да наложи присаждане с подобни размери. Наред с привлекателната си външност (която, колкото и странно да бе, не се загрозяваше от неестествено бляскавата ивица кожа), той излъчваше обезоръжаваща, почти демонична мъжественост. И въпреки това, у него нямаше топлина. Ако можеше, Майкъл Лейси би организирал света и неговите обитатели така, че да обслужват само и единствено него.
Барнаби изпита съжаление към Джуди Леситър. И дори, ако трябваше да бъде честен, към противния мистър Рейнбърд.
— Може ли да влезем за момент? — попита той.
— Какво искате?
— Ние сме служители на полицията…
— Служители на полицията, значи. И какво трябва да направя? Да развея бяло знаме?
— Обикаляме всички от селото…
— Аз не живея в селото. Изумен съм, че дедуктивните ви способности не са ви го подсказали по-рано.
— … и от околността. Това е нещо съвсем обичайно, мистър Лейси, по време на полицейско…
— Вижте какво. Много съжалявам за мис Симпсън. Харесвах я, но аз изобщо не участвам в живота на селото, както ще потвърди всяка местна клюкарка. А сега ще трябва да ме извините…
— Няма да ви изгубим много време, сър.
Барнаби пристъпи много леко напред, а Майкъл Лейси отстъпи много леко назад — ала достатъчно, за да могат полицаите да се озоват вътре в къщичката. Точно от лявата му страна имаше голи стълби и той седна на тях, като остави другите двама прави.
— Добре ли познавахте мис Симпсън?
— Никого не познавам добре. Тя ми позволи да направя серия от картини в градината й… в различно време на годината… но това беше преди цяла вечност. Не бях я виждал… ами… поне от два-три месеца.
Втренчи се в главния инспектор — напрегнат, надменен, леко развеселен, очевидно решен да се отнесе към това наложено му прекъсване като към забавление.
— Можете ли да ми кажете къде бяхте миналият петък следобед и вечерта?
— Тук.
— Това е доста прибързан отговор, мистър Лейси. Не ви ли трябва време да си помислите?
— Не. Аз винаги съм тук. Работя. Понякога си почивам и тогава се разхождам из гората.
— А през този ден разходихте ли се из гората? — запита Барнаби.
— Може и да съм. Наистина не помня. Всичките ми дни си приличат и затова не си водя дневник.
— Изглежда доста скучен живот за един млад човек.
Майкъл Лейси сведе поглед към босите си крака, красиви крака — дълги, тесни, елегантни, с фина кожа и изящни кости. Крака на византиец. После погледна Барнаби право в очите и каза:
— Работата е моят живот.
Каза го тихо, но с такова пламенно убеждение, че Барнаби, любител на акварела, нередовен член на изкуствоведския кръжок в Костън, почувства пристъп на завист. После си каза, че убеждението не означава непременно талант, което вече бе потвърдено от многобройните изяви на драматичната трупа на Джойс. Въоръжен с това успокояващо умозаключение, той продължи:
— Имаме още един-два въпроса, мистър Лейси, ако не възразявате…
— Да, ама възразявам. Мразя да ме прекъсват.
— Разбирам — спокойно продължи Барнаби, — че сте присъствал на лова, когато покойната мисис Трейс е била убита.
— Бела? — озадачено възкликна той. — Да, бях там, но не разбирам… — Пауза. — Нали не смятате, че има някаква връзка? — Предишната му враждебност бе забравена. Изглеждаше истински заинтригуван. — Не… от къде на къде?
— От статията във вестника разбрах, че вие пръв сте стигнал до мисис Трейс.