— Точно така. Леситър каза да не я докосвам, а да изтичам и да повикам линейка, което и сторих.
— По това време имаше ли някой в Тай Хаус?
— Само Катрин. Подмазваше се като ненормална.
— Моля?
— Правеше сандвичи в кухнята, пълнеше воловани, режеше ловджийския пай.
— Докато вие помагахте с подгонването на дивеча към ловците.
— Това е различно. На мен ми плащаха!
Намека, с който го жегна Барнаби, върна яда в гласа му. Той потвърди, че никой от групата не е имал възможност да застреля мисис Трейс, после добави:
— Не знам защо ме питате. Аз не разполагах дори с пистолет.
— Разбрах, че вие и другият викач след това сте търсили гилзата от патрона.
— Не бих се изразил толкова силно. Поогледахме се и поразровихме наоколо, но всичко изглеждаше толкова безсмислено, че скоро се отказахме.
— Благодаря ви, мистър Лейси.
Докато двамата полицаи се качваха в колата Трой, припомняйки си гафа с роувъра, се опита да каже нещо по-проницателно и интелигентно:
— Забелязахте ли, че заключи вратата на стаята, в която рисуваше? Стори ми се малко странно.
— Не знам. Хората на изкуството често са болезнено чувствителни към незавършената си работа и се стремят да я закрилят от нежелани външни погледи. Вземи например скрибуцащата врата на Джейн Остин16.
Сержант Трой даде на заден и маневрира с помощта на голямо огледало с две лица, закрепено в плета, в което се виждаше и пътеката нагоре, и предната част на къщата.
— Разумен довод, сър — отвърна той.
За нищо на света не възнамеряваше да се издаде, че няма никаква представа каква е тази история със скрибуцащата врата на Джейн Остин. А що се отнася до това, че Майкъл Лейси е мечта за момичетата, то… Хвърли поглед в огледалото и бързо приглади морковеночервената си коса. Естествено, че само в романите жените предпочитат тъмнокосите мъже.
Майкъл Лейси изгледа отдалечаващата се кола и едва тогава се върна в ателието си. Взе палитрата и четката, вгледа се за момент в статива и наново ги остави. Светлината вече не беше подходяща. Въпреки скорошното прекъсване, денят му като цяло беше добър. Понякога работеше, раздиран от ярост: късаше скици, рисуваше върху сцени, които в истеричното му състояние не се получаваха, а понякога плачеше от гняв. Но подобни дни се уравновесяваха с дни като днешния. Търсенето и стремежът понякога водеха до изумителна и блажена лекота. Той огледа фигурата на картината. По нея имаше още доста работа. Беше сложил само студения цвят и това бе всичко. Но той бе превъзбуден от нея. Беше абсолютно убеден, че с тази картина ще постигне успех. Щеше да бъде страхотно, когато това стане. Вярваше, че каквото и да прави, както и да подходи, каквато и техника да избере, ще се получи. Убеждението му бе толкова силно, че вярваше, че даже и да иска, не би могъл да я развали.
Отиде в кухнята и отвори консерва с печен боб и колбас. Започна да се тъпче с храната още на път към работната си стая. Избледняващата светлина сякаш променяше формата на това място, правеше стените променливи и аморфни. Четири обширни абстрактни платна, покрити с дебел пласт бяла боя, се издигаха срещу него само на няколко крачки. В ъгъла на всяко от тях имаше по една огромна, самопоглъщаща се звезда, която в сгъстяващия се здрач постепенно се превръщаше в петно.
Върху ъгловия шкаф стоеше старомодна оловна ученическа лампа. Той запали свещта и обходи с нея стаята, като оглеждаше многобройните платна, струпани край стените. Макар че на тавана имаше силна флуоресцентна лампа, Майкъл Лейси обичаше ефекта от свещите. Цветовете на картините ставаха по-богати, многопластови; под илюзията на светлината очите и устните сякаш потрепваха. Грубата плът се превръщаше в нещо неуловимо и деликатно. Ефектът стимулираше и сякаш изпълваше съзнанието му с прекрасни и изтънчени идеи.
В ъгловия шкаф имаше купчина евтини романи и художествени каталози — доста измачкани от прелистване, с прегънати корици, а някои и без корици.
Извади напосоки един каталог и седна да съзерцава една репродукция на Ботичели. „Колко изкусително — помисли си той. — Нежните жизнени лица, украсени със свежи пролетни цветя.“ Изяде последната лъжица боб, седна и застина неподвижно, изпълнен с доволство, докато си представяше как се разхожда из галерия „Уфици“ и отдава почит на оригинала. След това отвори прозореца, подхвърли нагоре консервната кутия и я ритна. Тя излетя навън, описвайки бляскава дъга, и потъна в нощната тъмнина.
16
Писателката Джейн Остин (1775–1817) нарочно не смазвала пантите на вратите си, за да може да чува, ако някой влиза у дома й, докато тя работи. — Б.р.