Ако приемеше, че двойката в гората е била от жителите на селото, а Барнаби бе склонен да го направи, кръгът на заподозрените наистина се стесняваше значително.
Той привърши с кафето и докато течността се изливаше от чашата в стомаха му, с изненада забеляза, че постепенно на дъното й се появи нарисувана зелена жаба с приятелска усмивка и сламена шапка, която свиреше на банджо. Зае се с догадките от местопрестъплението.
Нямаше много изненади. Прозорецът на избата бил отворен със сила и по вътрешния ръб имало следи от бяла боя. За съжаление, поради сухото време в пръстта нямало ясен отпечатък от подметка. Имало няколко пръстови отпечатъци на масичката с телефона, буркана с бучиниш, градинската лопатка за разсаждане, дръжките на вратите и на всички останали места, където човек би очаквал да открие такива. И нито един отпечатък на телефонната слушалка, което е странно, тъй като последният човек, който би трябвало да го е пипал, е бил доктор Леситър. А каква причина би имал той да ги изтрие? Бележката в полето на пиесата „Юлий Цезар“ е писана с молив номер „6В“. Не толкова често срещащ се като някои други номера, но пък и едва ли би могъл да се нарече изчезващ вид. Самият молив не бил открит. Елиминационните тестове показали, че всички останали отпечатъци принадлежат или на покойната, или на мис Луси Белрингър.
Реши повторно да прегледа набързо втория доклад, но от първото четене бе изпуснал съвсем малко. В момента течеше претърсването за одеялото, ала Барнаби не бе настроен оптимистично по въпроса. Човек, който е толкова прецизен относно отпечатъците от пръсти, едва ли би го оставил в багажника на колата или метнато на дивана си. Разбира се, на хората едва ли им бе известен факта, че са намерени влакна от одеялото, пък и не всички знаеха, че петната от сперма говорят също толкова красноречиво, колкото и отпечатъците от пръсти. Може би полицията просто щеше да извади късмет.
Вратата се отвори и Трой показа глава.
— Колата е готова и ви чака, шефе.
— Разбира се, сър — каза сержант Трой, докато вземаше завоя по пътя от Геслър Тай към Баджърс Дрифт, — ония в гората може да са били някакви шибани обратни. Нали знаете… гейове.
В последната дума едва ли щеше да личи толкова жлъч, даже ако двойката е била видяна да яде деца.
Това бе петото му предположение за последните десет минути, като всяко едно бе добросъвестно завършвано със „сър“. Трой свободно боравеше с това обръщение. С етикецията нямаше грешка. Нито с дисциплината. Сержант Трой действаше винаги по правилника. Взимал си е изпитите изключително добре, докладите му бяха образци за сбита, но все пак изчерпателна информация. Не бе завладян от глупавата романтика, която примамва толкова много мъже и жени в силите на реда; у него нямаше и онова сълзливо съчувствие, което обикновено се изпарява при сблъсъка с първия стопроцентово аморален, безскрупулно обигран, често въоръжен злодей. Всъщност от всички човешки качества най-много му липсваха състрадателността и съчувствието. Ето че пак се канеше да изчурулика нещо. Главният инспектор си помисли, че ако подчиненият му бе малко по-приятен човек, с радост би го нарекъл неукротим.
Преди Трой да успее да си отвори устата, Барнаби каза:
— Това ми хрумна и на мен, но доколкото знаем, само Денис Рейнбърд съвпада с това описание. Говорих с партньора му в бизнеса и той потвърди, че в петък не е напускал работа до пет без пет. Освен това няма особена причина, която да го накара да крие подобни взаимоотношения. Вече не е незаконно.
— Толкова по-зле — каза Трой и добави с обичайната си възприемчивост: — Въпреки това се обзалагам, че майка му ще ревнува. — Кратка пауза, след което последва: — Не сме ли малко подранили за момичето на Леситър?
— Днес е на половин работен ден.
— Мили Боже!
Сержант Трой скочи върху спирачките. Гумите изсвистяха и колата се закова на място. Барнаби изхвръкна напред, но коланът го спаси от сблъсък с предното стъкло. Една фигура бе изскочила иззад пощенската кутия на селото. Направо пред колата. Барнаби смъкна прозореца и каза с пребледнели устни:
— Идеята не бе много добра, мис Белрингър…
— Колко лекомислено от моя страна!
Тя се засмя насреща им. Лек аромат на карамфили и перуника изпълни вътрешността на колата. Преди Барнаби да успее да я спре, тя отвори вратата, вмъкна се вътре и се разположи на задната седалка.
— Сега — каза тя, — първо и преди да съм забравила — погребението е утре. В единадесет и тридесет. Вероятно бихте искали да дойдете?