Барнаби измърмори нещо уклончиво. Сержант Трой измъкна с треперещи пръсти кутия „Честърфийлд“.
— Не пушете на волана, млади човече. Излагате всички на риск.
Той пусна цигарите в скута си, облегна се назад и затвори очи.
— Е — усмихна се тя мило на Барнаби, — кажете ми какво става с разговорите. Напредвате ли?
— Продължаваме разследването.
— Няма нужда толкова да си вирите носа, господин главен инспектор. Все пак, ако не бях аз, сега изобщо нямаше да имате случай. При това ми казахте, че бих могла да помагам.
Тази възмутителна лъжа бе изречена със сияещ поглед, чист и искрен като на дете. Преди Барнаби да успее да си поеме дъх, тя добави:
— Разговаряхте ли с оная ужасна мисис Рейнбърд?
— Да.
— Какво каза? Видяла ли е нещо?
Главният инспектор сметна, че е излишно да прикрива откровенията на мисис Рейнбърд. Без съмнение всичко вече се е разпространило из селото.
— Онази вечер видяла мис Лейси. Отивала да пусне някакво писмо.
— Хм-м — изсумтя мис Белрингър. — Това момиче е прекалено хубаво, за да носи добро на хората. Вижте сега — няма смисъл да го увъртаме. Прекалено ясно е дори за старица като мен защо разпитвате всички не само за вечерта, а и за следобеда. Емили е видяла нещо в гората и аз съм уверена, че това, за което говорим се нарича незаконна, забранена страст. — В гласа й прозвучаха нотки, достойни по великолепието си за някоя от сестрите Броите. — Да засечеш Катрин Лейси и нейния любовник! Ясно като бял ден. Представете ли си какво би означавало да излезе истината наяве? Първо, няма да има сватба. Хенри може и да е влюбен до уши, но не е такъв глупак. После, сбогом на Тай Хаус и всичките пари и между другото на един съпруг, когото лесно можеш да мамиш да мамиш. Лудо влюбен и закован към инвалидна количка — комбинация, за по-добра, от която не може и да се мечтае. Тя ще може, малко или много, да прави каквото си поиска. А в това семейство има нещо гнило. Бащата не беше стока. Вкара горката си жена в гроба.
— И аз така разбрах.
— Старите грехове хвърлят дълги сенки — заключи тя, но тъй като Барнаби мълчеше, продължи: — Мисис Рейнбърд видяла ли е момичето да се връща?
— Очевидно не. Започнала да играе „Монополи“ със сина си.
— Онзи плужек?
Барнаби се усмихна с разбиране и допълни:
— Каза още, че мис Лейси е била с едно от ловджийските кучета.
— С едно от ловджийските кучета! — Мис Белрингър сграбчи ръката му. — Сигурен ли сте?
— Поне мисис Рейнбърд е сигурна.
Тя се сви на мястото си. Дори веселите й дрехи, днес украсени с нещо подобно на нарязано червено цвекло, сякаш клюмнаха унило.
— Тогава нашият случай се проваля.
— Защо? — попита главният инспектор, като засега реши да пропусне думата „нашият“ покрай ушите си.
— Бенджи изобщо не се обади. Беше много добър, ако на вратата се появеше познат човек… Добър като ангел… Но щом друго куче пристъпеше даже още в градината, той буквално откачаше и надаваше луд вой. Така че щях да го чуя. Живея достатъчно близо, за да го чуя.
— Може би мис Лейси го е вързала — предположи Трой, неволно заразен от ентусиазма на старицата. — Имам предвид ловджийското куче.
— У-у-у! — Звук, наподобяващ корабна сирена. — Не ги познавате тези кучета! Те не стоят да чакат смирено, докато стопанинът им си върши работата. Доста гласовита порода са. Ако го беше завързала, тогава цялото село щеше да разбере. Не, нито едно куче не е лаяло, сигурна съм. Ами добре. — Тя със замах отвори дясната врата. Жестът скъси поне с десет години живота на преминаващ покрай колата колоездач, след което пристъпи елегантно навън. — Трябва пак да помислим. Не ми се ще да се сбогуваме със семейство Лейси. А братът?
— Братът няма мотив, мис Белрингър. А сега, опасявам се, че ще трябва да ме извините.
— Ако някой й бе извил врата, щях да го разбера — каза Трой, пое дълбоко въздух от облекчение и подкара колата. — Просто не им пука, нали? На вашите ексцентрични гении? Не ги е грижа какво мислят хората.
— Един истински ексцентрик даже и не забелязва, че съществуваш — отвърна Барнаби и добави: — Внимавай с онова куче — докато Трой навлизаше в калдъръмения двор на Тай Хаус.
Той паркира почти целомъдрено и този път без обичайните си фукльовщини близо до кухненската врата. Но предупреждението не беше нужно. Бенджи не излезе да ги посрещне — беше легнал на стълбите, страшно отслабнал, положил сива муцунка върху прострените си напред лапи. Опашката му се вдигна от земята и се полюшна нагоре-надолу веднъж-два пъти, когато старите му очи се втренчиха с болка в тях. Като кучето на Одисей той чакаше, верен до последния си дъх.