— Горкото куче — каза сержантът. — Добро момче. Прииска му се да потупа кучето, но когато се наведе, Бенджи извърна глава и нещо в очите му възпря ръката на Трой. — Досега някой би трябвало да се е погрижил за него.
Барнаби посочи другия край на поляната.
— В градината са — каза той.
Докато двамата слизаха по стълбите между каменните урни, пълни догоре с цветя, той усети по слепоочията си така жадувания бриз. Ветрецът притискаше жълтия муселин о нежните форми на тялото на Катрин Лейси. Тя стоеше зад количката на Хенри, обгърнала с ръце гърдите му и положила глава до неговата. Докато Барнаби се приближаваше, я видя как сочи една близка тополова горичка. Хенри поклати глава и двамата се засмяха. След това тя започна да бута количката му в посока към Барнаби.
— В събота тук ще има сто човека, инспекторе — викна Трейс. — Къде според вас да сложим голямата палатка?
„Труден избор наистина — в градина с такива размери“, помисли си Трой. Ала и всичките пари на света не биха могли да му върнат краката. Представи си да вървиш към олтара до такава приказна красавица — в инвалидна количка!
Той самоуверено се засмя и каза:
— Добър ден, мис Лейси.
— Където и да я сложим — усмихна се тя на двамата полицаи, — бъркотията ще е ужасна.
— О, тревата се възстановява бързо — отвърна Хенри. — Занимавате ли се с градинарство, инспектор Барнаби?
Барнаби кимна утвърдително и попита дали са решили нещо за розариума. Това предизвика продължителен приятен обмен на идеи за градинарството, а в тази връзка Хенри описа своя сватбен подарък за Катрин, който бе деветнадесет класически мъхови пълзящи рози.
— По едно цвете за всяка година от живота й.
— После ще засаждаме по една на всяка годишнина от сватбата ни, та чак докато остареем и побелеем — каза Катрин. — И това ще е нашият розариум.
Барнаби остави този мил разговор да продължи още малко и накрая изплю камъчето:
— О, да… нещо съвсем дребно, мис Лейси. Доколкото си спомням от разговора ни преди няколко дена, вие казахте, че сте прекарала вечерта на седемнадесети тук, с мистър Трейс.
— Точно така.
— И изобщо не излизахте никъде, така ли?
— Не. Бяхме тук през цялото време.
— Видели са ви да се разхождате из селото.
— Кого, мен ли? — Тя изглеждаше истински озадачена. — Но не биха могли… O! Разбира се! Изтичах да пусна едно писмо. Спомняш ли си, скъпи? Решихме да поръчаме каталога на Ноткът и аз си помислих, че ще е най-добре веднага да го направя.
— Нямаше ли да стане по-бързо по телефона?
— Не са безплатни. Трябва да се изпрати чек.
— Сигурно в главния им офис в Удбридж?
Тя кимна.
— Спомняте ли си колко се забавихте?
— Не съвсем. Просто разходих Пийл до края на „Чърч Лейн“ и пак се прибрах. Несъмнено — добави сухо тя, — който ме е видял да отивам натам, ме е видял и да се прибирам?
— Очевидно не е.
— Мили Боже! Да спиш така, когато си на пост!
— Срещнахте ли някого?
— Абсолютно никого.
— Потвърждавате ли казаното от мис Лейси, сър?
— Ами… Не видях Катрин да излиза…
— Не, ти заспа след вечеря. Това е единствената причина да изляза точно тогава. Наистина.
— Да. Понякога се случва — усмихна се той на Барнаби. — Положително беше тук, когато се събудих.
Точно в този момент две камионетки в черно и златисто на фирмата „Лейзънби и Ко.“ затропаха по чакъла и минаха през главния вход.
— Ето ги и снабдителите! — възкликна Катрин. — Най-добре е да отида…
— Всъщност, мис Лейсли, исках да поговорим и за още нещо…
— Така ли? — Тя погледна несигурно към годеника си.
— Не се тревожи. Ще отида аз.
Хенри Трейс потегли напред към дървената рампа до стъпалата към терасата. Катрин тръгна бавно след него — до нея вървеше Барнаби, а Трой завършваше шествието, мислено облизващ се като похотлив котарак.
— Чудя се — каза Барнаби, — дали си спомняте деня, в който умря мисис Трейс.