Последните няколко думи прозвучаха въодушевено и с надежда. За секунда очите й засияха толкова бляскаво, че дори нейното безизразно лице се промени. За първи път Барнаби разбра защо Майкъл Лейси я е помолил да му позира. Погледна часовника над кухненската врата. Джуди, която сякаш вече съжаляваше за пламенното си изявление, се обърна с гръб към тях и пусна и двете кранчета на чешмата. Остана така, загледана във водата, която отскачаше от лъскавия метал, заслушана в шума от отдалечаващите се стъпки на двата чифта крака, които се насочиха към вратата на кухнята и пресякоха антрето. Завъртя бавно кранчето, докато струята се смали до тънка безцветна нишка. Предната врата хлопна тихо. Тя затвори кранчетата.
Ръцете й трепереха и тя сграбчи ръба на мивката, за да се успокои. Винаги, когато говореше за Майкъл, резултатът беше такъв. Направо й се повдигаше от спомена за това напразно посещение, от липсата й на кураж и унизителното оттегляне на пръсти. Но с това признание оправи показанията си, а то беше най-главното. От това беше доволна. Особено след глупавия си опит да оригиналничи за действията си през онзи следобед. После осъзна, че признанието на истината беше от полза за още някой.
Ако смъртта на мис Симпсън бе резултат на престъпление (а защо иначе са тези разпити?), тя бе подсигурила алиби на Майкъл. Той надали изобщо се интересуваше от това, но фактът, че тя го защити, не мажеше да се отрече. Сърцето й заби по-силно, когато си даде сметка каква голяма услуга му е направила. Може би той никога нямаше да го разбере, но това не й пречеше да го съхрани в спомените си и да го изкара наяве в подходящия момент — ако някога настъпи такъв.
Чу как телефонът изщрака. Трябва да е Барбара. Джуди бе стояла толкова неподвижна и тиха през последните няколко минути, че сигурно мащехата й е предположила, че си е в стаята. Или в градината. Защото в това изщракване имаше нещо прекалено леко, прекалено потайно. Обутите й в чехли крака минаха по пластмасовите плочки много внимателно, стъпка по стъпка. Барнаби бе оставил вратата леко открехната и Джуди замря и се загледа през процепа.
Барбара бе с гръб към кухнята и закриваше слушалката с ръка. Въпреки това пресипналият й шепот правеше всяка дума ясно доловима:
— Скъпи, съжалявам, но трябваше да се обадя. Не получи ли бележката ми?… Какво искаш да кажеш с това, че нищо не можеш да направиш? Трябва да ми помогнеш… Трябва… Трябва да имаш някъде някакви пари… Продадох всичко, което сметнах, че той няма да забележи… дори палтото си… Не, беше прибрано за зимата… Откъде, по дяволите, да знам какво ще му кажа? Три хиляди, макар че на него му струваше десет, така че ми трябват още около хиляда. За Бога! Забърках се в тая каша само заради теб… Копеле такова, не аз казах, че отброявам часовете до… Съжалявам, не исках това да кажа. Скъпи? Съжалявам — не затваряй! Моля те, трябва да ми помогнеш! За мен ще бъде краят, ако той разбере. Не знаеш какъв бе животът ми преди. Никога няма да се върна пак там. Ще… ало, ало?…
Трескаво натисна вилката. За миг остана неподвижна, с отпуснати от отчаяние рамене, после тресна телефонната слушалка и изтича нагоре по стълбите.
Джуди отстъпи назад от тесния си, таен наблюдателен пост и се усмихна.
Приемната беше празна. Когато двамата полицаи влязоха една жена, чиято кожа бе с цвят на глина, излезе от кабинета и се огледа, зашеметена й невярваща. Секретарката изхвърча иззад бюрото си, но жената изблъска и нея, и двамата мъже и почти избяга навън. Звънецът на доктор Леситър иззвъня и след секунда те бяха поканени вътре. Той тъкмо връщаше папката на пациентката на място в големия дървен шкаф.
— Това е неприятната част от работата ни — каза той с делови и безизразен тон. — Но няма добър начин да се съобщават лоши новини, нали?
— Наистина няма, доктор Леситър. — Барнаби не би могъл и да мечтае за по-добро начало. — Аз лично подкрепям директния подход. Можете ли да ми кажете какво правихте в петък следобед, на седемнадесети този месец?
— Вече ви казах. — Той седна зад бюрото и започна да пука с кокалчетата на ръцете си. — Трябва да сте много неорганизирана пасмина, щом вече сте забравили.
— Заявихте, че сте гледал финалния мач по телевизията.
— Точно така.
— Целия следобед?