„Толкова струва значи красивата опаковка“, помисли си Барнаби, като си спомни гримираните очи, тежкия парфюм и двата планински върха, които биха впечатлили дори някой алпинист.
— И така — продължи докторът, — тъй като искам да я направя щастлива, аз се стремя да не й натрапвам своите желания. — Той сведе поглед, но не и преди Барнаби да бе зърнал проблясък от жлъч и горчиво негодувание в очите му. Това бе поглед на човек, който бе спазвал своите условия от сделката, но с течение на времето е бил горчиво измамен. — Обаче — безгрижно свиване на рамене, — и аз си имам своите нужди… — Тук левият му клепач неволно потрепна с намерение за намигване, — както всички ние… и аз… понякога… изключително рядко, посещавам едно заведение, в което… ами… се грижат за тези нужди.
— Имате предвид публичен дом?
— Господи! — Явно прямотата вече не му беше по вкуса — изглеждаше почти отвратен от липсата на финес у Барнаби. — Не бих го нарекъл така. Много е… изтънчен. Има малко магазинче, в което се продават разни неща за забавление. Представят и кратки скечове. И ако човек има желание, след представлението му се осигурява среща с някоя от младите дами. А човек обикновено има желание. Тези скечове действат доста стимулиращо. Да, доста стимулиращо. Направени са с вкус.
— И именно там сте бил следобеда на седемнадесети? — Докторът кимна. — Бихте ли ни дал името и адреса на това заведение?
Леситър се поразрови в портфейла си и извади една визитна картичка.
— Може би го знаете този… ъ-ъ… клуб?
Барнаби погледна към визитката.
— Мисля, че да.
После поиска снимка.
— Снимка?! — възкликна ужасено докторът.
— Просто за разпознаване. Ще ви я върнем, уверявам ви. Или вероятно ще искате да ни придружите?…
— Не, за Бога! — Замисли се за момент и каза: — Току-що си направих паспортни снимки. В кабинета са.
Той излезе от стаята и се върна след няколко минути с четири малки черно-бели квадратчета. Подаде му две от тях.
— Мисля, че тази… вижте… където съм се усмихнал, е най-добрата…
— Трябва ми само една, благодаря ви.
Когато Барнаби се насочи към вратата, докторът добави:
— Трябва да търсите Кристъл. Тя е моята най-добра приятелка там.
Девета глава
„Каза Нова“ не се забелязваше лесно от обикновения минувач. Спотайваше се в една мръсна, не особено романтична уличка — „Тенисън Мюз“ — между склад за канцеларски принадлежности и цех за чанти. Прозорците на последния бяха широко отворени и приканваха жежкото юлско слънце в и без това задушните работилници. От тях се носеше мирис на обработена кожа и хаотичен тропот на машини. Трой паркира близо до една тъмнопурпурна врата, от която боята вече бе започнала да се лющи, над която висяха гирлянди от мъждукащи електрически крушки, предлагащи „10 КРАСИВИ МОМИЧЕТА 10“. Очите му блеснаха нетърпеливо и той побърза да разкопчее колана си.
— Казанова, а? — изхили се той. — Палавичко.
— В превод от италиански означава „нова къща“ — отвърна Барнаби, — въпреки че не се и съмнявам; че номерата им ще са стари като света.
— И все пак звучи обещаващо. Десет красиви момичета.
— И яйцето на лешояда е обещаващо, синко — отговори Барнаби, докато излизаше от колата. — Мажеш да ме почакаш тук. — Докато натискаше звънеца, усети негодуващия поглед на Трой да се забива между плешките му и това го накара да се усмихне. Когато високоговорителят се включи, той каза: — Кристъл, ако обичате.
— Внимавай по стълбите, миличък.
Стълбището бе зле осветено. В началото му едно от десетте красиви момичета пристъпи напред. Беше на несигурно определима възраст между тридесет и шестдесет години. Единственото сигурно нещо бе, че тя е престанала да бъде момиче още по времето, когато Барнаби е бил бойскаут. Косата й бе с мътния цвят на черно грозде. Беше с яркочервено, мазно червило, а по възвишенията и кратерите на кожата й се стелеше дебел слой грим. „Човек би могъл да свързва всички тези точки до безкрайност — помисли си Барнаби — и пак да не стигне до скритото съкровище“. Тя бе облечена в къси панталонки с леопардови шарки, максимално отворен сутиен в същия десен и носеше обувки с толкова високи токчета, че сякаш балансираше върху лачени кокили. Тя се заклати напред, докосна професионално ръката му и усмивката й разкри зъби, прилични на перли, извадени от залята с нефт мида.