— В никакъв случай.
— И тогава я открих. Но разбирате ли… Емили вече я беше открила.
В отговор на повдигнатите вежди на Барнаби тя продължи:
— Имахме си по едно бастунче с панделка, с което да бележим мястото. Нейното беше с червена, а моето — с жълта. При това положение — добави мис Белрингър и се наведе напред, а Барнаби осъзна, че едва се удържа да не направи същото, — защо тогава не дойде да ми каже?!
— Може би го е крила. Като изненада.
— Как пък не! — възкликна тя, раздразнена от явната му неспособност да вникне в ситуацията. — Вие не разбирате. Познавам Емили вече близо осемдесет години. Тя трябва да е обезумяла от вълнение. Би дошла веднага при мен!
— Може още тогава да се е чувствала зле и да е искала да се прибере у дома си колкото се може по-бързо.
— Така или иначе минава покрай портата ми. Ако й е било зле, щеше да влезе. Щях да се погрижа за нея.
— Виждали ли сте се изобщо този ден?
— Видях я да прибира Бенджи от разходка, някъде към два часа. И преди да ме попитате — и двамата изглеждаха в добра форма.
Тя се огледа безпомощно и все пак с надежда, както понякога правят отскоро опечалените. Беше неспособна да приеме липсата, празното пространство до себе си и сякаш очакваше мъртвата всеки момент да се появи отнякъде.
— Не! — втренчи тя поглед в инспектора. — Нещо се е случило, след като е видяла орхидеята и преди да се върне в селото. Нещо, което я е накарало да забрави откритието си. И това нещо трябва да е било изключително важно. Можете да ми вярвате!
— Ако това, което казвате е истина, да не би да намеквате, че шокът я е довършил?
— Засега не съм мислила по този въпрос — смръщи се мис Белрингър. — Но има и още нещо.
Тя яростно прерови чантата си и извика:
— А това как го разбирате?
Подаде му късче хартия, на което пишеше: „Костън 1234, Тери“.
— Телефонът на самарянската организация.
— Нима? Може и да подават приятелска ръка, но със сигурност не дават информация. От тях нищо не може да се измъкне. Казват, че всичко е поверително.
— Къде намерихте това листче?
— На малката й масичка, мушнато под телефона. Не мога дори да си представя защо им е звъняла.
— Вероятно защото е била разтревожена или потисната, или просто е имала нужда да поговори с някого.
— С напълно непознати? Глупости! — В това шумно възклицание се таеше много болка. — Във всеки случай, депресията е нещо, напълно непознато за нашето поколение. Винаги сме вървели напред с гордо вдигнати глави, въпреки трудностите. Днес е различно. Хората пият успокоителни за едно изкипяло мляко.
Барнаби почувства, че нервите му рязко се изопват и се размърда на стола си. Краткият миг на заинтересованост към разказа й отлетя. Раздразни се и изгуби търпение.
— Кога всъщност е починала приятелката ви?
— В петък, на седемнадесети. Преди два дни. Оттогава все ме гризе отвътре. Знаех, че няма кой знае какви доказателства. Мислех, че сигурно ще ми кажат, че говоря врели-некипели. Така и стана.
— Моля?
— Младият господин, който ме прие каза, че на нейната възраст това се очаквало и намекна, че само му губят ценното време. Не че изглеждаше кой знае колко зает — добави тя саркастично.
— Ясно. Не; всички оплаквания и молби се разследват. Мнението ни относно тяхната истинност не е от значение. Кой е най-близкият човек на покойната?
— Ами… може би аз. И двете нямаме близки роднини. Разните братовчеди и лели отдавна са починали. Тя имаше племенник някъде в Австралия. Сега аз съм изпълнител на завещанието й. Завещахме си всичко една на друга.
Барнаби записа името и адреса на мис Белрингър и попита:
— Вие ли отговаряте за подробностите около погребението?
— Да. Ще бъде погребана в сряда. Остава ни малко време.
Внезапно тонът й стана мелодраматичен.
— Знаете ли, това непрекъснато ми напомня „Случая с изчезналия оркестър“. Обстоятелствата са наистина съвсем…
— Нима четете криминалета, мис Белрингър?
— С най-голяма охота. Разбира се, има ги най-различни. Любимото ми е…
Изведнъж спря и го изгледа язвително.
— Да, знам какво си мислите. Но грешите. Това не са фантазии.
Главен инспектор Барнаби стана и поотупа дрехите си, събеседничката му също се изправи.