— Остави ни да си поемем малко дъх, любовнико — каза тя. — Следващото представление е след половин час. Плаща се отвън. — Той й показа документите си. — Върви по дяволите! — Тя загаси фаса си, но инспекторът вече беше разпознал миризмата. — Не взимам от силните наркотици. Повярвай ми, и на теб ще ти трябва нещо от този род, ако имаш работа като моята.
— Искам да ви задам един-два въпроса.
— Няма да говоря с теб без свидетели — отсече момичето и изчезна през една врата зад сцената.
Тя водеше директно към малка съблекалня. Барнаби едва успя да се промъкне. Стаята вонеше на евтин парфюм, лак за коса, пот и цигарен дим. В нея имаше две момичета, които си обуваха обувките, положили задните си части на пластмасови столове. Бяха с ярки, одърпани пера и звезди на зърната. Те го изгледаха подозрително и се опитаха да го изпъдят навън.
— Какво си направила, Крис?
— Нищо. А той само да посмее да ме натопи за нещо!
Барнаби й показа снимката на Тревър Леситър.
— Познавате ли този човек?
— Да… това е бедният стар Лъвлес. Или Лъвджой18, както той сам се нарича. Не знам как му е истинското име.
— Беше ли той тук миналия петък следобед?
— Тук е всеки петък следобед. И всеки понеделник, и всяка сряда. Не създава проблеми. Обича да го връзвам от време на време. Харесва и играта на нарциса. Но като цяло предпочита класиката. Жена му изобщо не му бута, затова е тук.
— Да! — Това възклицание, идващо откъм червените пера, бе равностойно на юмручен удар. — А той за Коледа й подари палто от визон, а и други работи!
— Аз го изчислих — продължи Кристъл — и му го казах. Аз трябва да го направя петстотин пъти, за да си купя палто от визон. Прилично палто имам предвид — не такова, което да офейка обратно в зоопарка, когато чуе свирката.
— Ще си прекалено съсипана, за да го носиш, Крис.
— Намекваш ли нещо? — изсмя се безрадостно тя.
— Започват да вонят, ако дъждът го намокри — добави оная с червените звезди на зърната. — Искам да кажа фалшивите палта, дето ги продават навсякъде.
Последва още безрадостен смях. Барнаби решително се намеси:
— Можете ли да ми кажете по кое време мистър Лъвджой си тръгна оттук миналия петък?
— В пет и половина. Спомням си, защото по това време имам един час почивка. Той ме покани да излезем и да пием заедно чай. Постоянно ме кани да излизаме. Трябва да се преструваме… сещате се… че ги харесваме и после, някои от тях по-лековерните, наистина вземат, че повярват. Опитват се да се срещат с нас навън. Направо са за съжаление, горките.
Кристъл вдигна двете си ръце и свали от главата си тежката маса от сребристи къдрици. Отдолу се показа мръсна червена коса, подстригана много късо и нескопосано. Тя се ухили, забелязала неволния израз на изненада върху лицето на инспектора.
— Той си е помислил, че е истинска — нали така, слънчице?
— Обичам непорочните; а ти? — каза момичето с гръмовития глас. — Като ги гледаш, направо ти се приисква да ги гътнеш на леглото.
— И аз някога бях непорочна — каза Кристъл. — Преди да попадна тук, смятах, че вибраторът е някакъв вид домакински миксер.
Момичетата се заляха от смях и дрипавите им пера се залюляха. После го фиксираха със светлите си очи. И двете изглеждаха едновременно хищни, но и напълно безвредни — като грабливи птици, лишени от клюновете си. Той се извини и си тръгна.
Десета глава
Малката селска църква бе претъпкана. Барнаби се промъкна незабелязано и застана зад една колона в дъното. Денят бе превъзходен, слънцето струеше през прозорците в централната част. Зад парапета на олтара всичко бе в бяло: побелелият пастор в бели одежди; два прекрасно аранжирани букета от бели цветя, които стояха от двете страни на олтара; няколко лилии върху неголемия ковчег.
Повечето опечалени бяха в ежедневните си дрехи, ала някои пейки бяха потънали в мастиленочерно. Няколко мъже носеха лентички на ръцете си, а някои от жените — тъмни шалове. Барнаби се учуди като забеляза, че почти една четвърт от присъстващите тук бяха, по неговите представи, млади — тоест хора под тридесет години.