Мис Белрингър, облечена в траурен тоалет, обшит с черен кехлибар, седеше на първата пейка отдясно — орловият й профил бе безизразен под шапката с широка периферия, очите й сухи. На първата пейка отляво (пазена за земевладелеца и семейството му?) седеше Хенри Трейс, облечен в тъмен костюм, заедно с Катрин. Тя носеше кафеникава копринена рокля и черен прозрачен шал с дребни златисти пайети, пришити по краищата му. Семейство Леситър бяха седнали един до друг и гледаха право напред, но нямаха вид на хора, дошли заедно. Човек никога не би си помислил, че са едно семейство.
Денис, в ролята си на разпоредител, бе върхът на щастието си; на ръката си бе завързал широка черна панделка, чиито краища свенливо опираха в хълбока му. Майка му се бе отпуснала кротко на втория ред като планина от тафта с цвят на куршум и сив мрежест воал. Тук бе и мисис Куайн, която показно бършеше несъществуваща сълза, заедно с Лиза Доун, все още въздишаща и подсмърчаща. Филис Кадел бе в тъмносиньо; Дейвид Уайтли — в джинси и тъмна раирана блуза. На последния ред старецът Джейк не криеше сълзите си и ги бършеше с кърпичка на червени точки. После, когато всички коленичиха и Хенри Трейс сведе глава, Барнаби видя Майкъл Лейси, който остана седнал на мястото си, вирнал гордо глава и оглеждащ почтителното паство със смесица от нетърпение и презрение. Не бе проявил чувство на приличие дори в облеклото си — носеше работен комбинезон с петна от боя и дънкова фуражка.
— Защото кратък е пътят житейски на родения от жена…
Емили Сипсън бе изминала, в сравнение с голяма част от населението по света, доста дълъг житейски път, при все това отсъденото й време е било преждевременно съкратено. „Никой“, помисли си Барнаби, „не бива да бъде изпращан на това дълго пътуване нито ден, нито час, нито дори секунда преди отредения му миг“. Горещината го принуди да поотпусне яката си. Затвори очи и за момент положи чело на хладния камък.
Зад притворените му клепачи преминаваха фигури: семействата Лейси и Леситър, Филис Кадел, Дейвид Уайтли, семейство Рейнбърд, Хенри Трейс. Те се приближаваха, срещаха се, смесваха се, разделяха се в безстрастен танц. Кой с кого беше в действителност? Ако знаеше това, тогава щеше да знае всичко.
Барнаби бе започнал да сънува двойката в гората: две фигури, които се търкалят прегърнати; плетеница от бели крайници, ту застинали като скулптура, ту страстно разтапящи се един в друг. Снощи те се бяха завъртели много бавно, в сластна спирала по невидима нишка — и той бе чакал в съня си, с притаен дъх, най-сетне да зърне лицата им. Но когато двете фигури привършиха бавното си завъртане, той видя само два празни бели овала без коси.
Слънчев лъч, пробил покритите с прах матирани стъкла, оцвети с кехлибарен цвят букетчето лилии. Всички станаха на крака и запяха: „Денят, който бог ти даде, завърши“. Зад Барнаби тъмен тисов клон, раздвижен от внезапен порив на вятъра, потропа по прозореца.
Трета част
Заплитане на следата
Първа глава
Следобедът, когато трябваше да се проведе разпитът на свидетелите, съдебната зала бе претъпкана. Всяка сгъваема седалка с фурнир, имитиращ светъл дъб, бе заета. Очевидно целият Баджърс Дрифт се бе изсипал тук. Барнаби огледа редовете и забеляза липсата единствено на Дейвид Уайтли и Майкъл Лейси. Съдебните заседатели — които се опитваха да си придадат сериозно, непредубедено и отговарящо на оказаното им доверие изражение — бяха заели местата си.
Барбара Леситър бе нелепо облечена в рокля на черни и бели точки с волани, която би подхождала по-скоро за градинско парти, и малка черна шапка с финтифлюшки на воала, който закриваше лицето й. Джуди носеше пуловер и панталони от туид, Катрин Лейси — костюм с пола-панталон от бял лен. Косата й бе прибрана назад с две шалчета — блестящо тюркоазено и ярко жълто, увити едно в друго и образуващи стегната диадема. Мисис Рейнбърд бе стигнала наистина до крайност и се бе опаковала като огромен коледен подарък — в бляскав яркочервен сатен, гарниран със зелена шапка, покрита с дребни плодове. Съдебният следовател зае мястото си и откри заседанието.
Изчетоха показанията на доктор Тревър Леситър. В тях той ясно подчертаваше, че докато преглеждал покойната, със сигурност забелязал задръстване с кръв на белите дробове, но тъй като наскоро бил лекувал мис Симпсън от бронхит той сметнал, че няма нищо странно в този факт. Съвсем естествено не проверил за симптоми на конииново отравяне. Та кой лекар би се сетил да го направи при подобни обстоятелства? Следователят каза, че в случая той не може да бъде държан отговорен и докторът впи поглед в репортера от „Костън Ехо“, за да се увери, че е записал мнението на властите. После той подписа показанията си и важно се върна на своето място — облата му глава и безформени рамене изглеждаха надути дори и в гръб.