— Разбира се… тоест… предполагам, че ми стана ясно. — Ентусиазмът й бе напълно изчезнал. Изглеждаше внезапно състарена. — Но не бях го изричала дори пред себе си. Защо сега, когато всичко се изрече с думи, ми стана още по-тежко?
Тя го погледна въпросително, сякаш инспекторът би трябвало да знае отговора.
— Съжалявам — бе единственото, което успя да каже той.
— Толкова много злина! — Гневна светкавица премина през лицето й и остави искра в старите й очи. — След цял един живот, отдаден на другите. Знаете ли, тя бе прекрасен учител. Много по-добра от мен. И разбира се, тя ги е познала, които и да са били те. Това е ужасното. Сигурно сама ги е поканила в дома си. — Барнаби мълчаливо се съгласи. — Да, те трябва да бъдат заловени! — продължи тя и гласът й ставаше все по-уверен с всеки изминал миг. — Точно така. — А сега какви са указанията ви, инспекторе? Какво да направя?
— Боя се, че нищо. Ние…
— Но аз трябва да правя нещо! Мога да разговарям с хората, нали? Да открия дали някой не е забелязал нещо, каквото и да е, в деня, когато тя почина. Ами онази тайнствена Анабела? Може пък да открия коя е тя.
— Съжалявам, мис Белрингър…
— Но аз трябва да помогна, господин главен инспектор! Надявам се, разбирате защо.
— Естествено, че разбирам вашата…
— Поаро — прекъсна го тя замислено, — е имал своя Хейстингс, както знаете.
— А аз, мис Белрингър, имам на разположение всички средства на съвременната полиция. Това е един различен свят.
— Но колегите ви не могат да бъдат едновременно навсякъде. И във всеки случай уверена съм — положи тя облечената си в ръкавица ръка на рамото му, — че не всички са интелигентни като вас.
— Моля ви, бъдете разумна — каза Барнаби, който се опитваше с всички сили да устои на безочливото ласкателство. — Уверен съм, че приятелката ви не би искала да излага на риск живота ви.
Тя отдръпна ръката си и възкликна:
— Какво искате да кажете с това, за Бога?
— В малко селце като Баджърс Дрифт всички ще разберат какво правите. Някой, убил вече веднъж и който смята, че може да се защити като убие втори път, няма да се поколебае да го стори. И не забравяйте — допълни той, когато двамата се насочиха заедно към изхода, — че щом мис Симпсън е познавала много добре убиеца, то вие също го познавате добре.
Втора глава
Бе девет часа същата вечер. Филис Кадел стоеше пред ниското бюфетче в по-голямата от двете дневни в Тай Хаус. Стоеше като закована и се ослушваше. Бе погълнала пудинга си препалено бързо и се опасяваше, че другите двама са я забелязали и ще й се присмеят, ала както се случваше в последно време, те бяха посветили цялата си нежност и внимание само един на друг.
Тя се вгледа в полуотворената врата. Катрин, слава богу, си бе в кухнята и нареждаше чинии в съдомиялната машина. Хенри, без съмнение, също бе наблизо — вероятно наблюдава с глупашко възхищение тази трудна дейност. Филис бързо махна запушалката на тежката гарафа от шлифован кристал. Взе една обемиста чаша и я напълни до половината с бренди. Чу се ясен звук при сблъсъка на чашата и гарафата. Тя отново погледна към вратата, постави запушалката на място и започна да пие.
Беше чудесно. Огнено и силно. То приглуши мъката й и я затопли като дебело палто. На обяд сервираха вино, но какво бяха две бутилки за трима души? Пък и виното вече не й въздействаше. Тя пресуши чашата, махна запушалката и си наля още, но в бързината разля малко.
— Ще ми налееш ли и на мене едно малко, Филис?
— О! — Тя се завъртя. Хенри изтикваше количката си по килима. — Разбира се… прощавай… Не те чух.
Тя му обърна гръб, като прикриваше почти пълната чаша в ръката си. Сбута я зад едно цвете и занесе питието на зет си.
— Едно и за Катрин? — попита тя, горда от самообладанието си.
— Не мисля, че ще иска. Знаеш, че тя почти не пие.
„Няма нужда, нали? — помисли си вбесена Филис. — Смяташ ли, че аз щях да пия, ако имах нейния живот? Нейната външност? Нейното бъдеще?“ Прикривайки с ръка чашата си, тя тръгна към прозореца и се настани зад една висока жардиниера. Отпи още една голяма глътка.
Постепенно се почувства по-добре. Мъката й заглъхна, а усещането й за обстановката стана странно изопачено. Виолетовото кадифе на килима сякаш оживя и започна да се отърква като котка в краката й, ивиците на завесите се вдигнаха и бързо забръмчаха нагоре и надолу като железопътни линии. Стефанотисът в жардиниерата изпускаше силен, чувствен аромат, който грубо нахлуваше в ноздрите й. Това й напомни за предстоящата сватба. „Ако убодеш някого, нима смяташ, че няма да му потече кръв?“, долови тя из хаоса в главата си.