Може би пък да не е чак толкова лошо в къщичката. Най-малкото ще се махне от тях. Тя бе поне на десет минути път от Тай Хаус и те едва ли щяха да я посещават често. Отначало сигурно щяха да й ходят на гости по-редовно, защото ще се чувстват неудобно, че са я прогонили, но и това скоро ще премине.
От кухнята не се долавяше вече никакъв шум. Всеки момент Катрин щеше да се появи при тях. Филис пое дълбоко въздух и се опита да дойде на себе си. Примига няколко пъти, защото искаше да види стаята такава, каквато е, а не както нескопосно я бе украсила в съзнанието си с онези неестествено живи декори. После видя как бъдещата булка прекосява двора, понесла повехналите цветя от масата. Филис се вгледа в нея през стъклото на прозореца. „Все пак, помисли си тя, тази сватба може и да не се състои. Може би Катрин ще стане жертва на инцидент — ще падне в езерото, ще се блъсне с пежото, ще бъде премазана от комбайн…“. Картините в съзнанието й я изплашиха. Не. Катрин е млада и силна и ще живее много дълго време. Вероятно вечно.
Сигурно ще дойдат и деца. Някъде, дълбоко скрит под дебелото палто на алкохолното доволство, я прободе нож. Тогава тя отново ще стане полезна. Бедната стара леля Филис. Смешната леля Филис. Една сълза падна в празната й чаша. Още едно питие би й дошло добре. В този момент до помътеното й съзнание достигна гласът на Хенри:
— … и двамата се тревожим за теб.
— За какво, Хенри?
— Не ме ли слушаш? — Тя съсредоточи пиянски поглед в него. — За теб, разбира се.
— Много съм си добре.
Той остави чашата си и се придвижи към нея.
— Виж какво, ако не искаш, не е необходимо да се местиш в къщата, знаеш го, Филис. В края на краищата ти самата го предложи. Ние с Кейт ще се радваме да останеш. — Тя издаде странен звук, който трудно можеше да се определи дали е изхълцване или смях. — Във всеки случай двамата се надяваме, че ще прекарваш много време с нас. Знаеш, че Катрин не е свикнала да се грижи за голяма къща. Ще ти е благодарна, ако можеш да й помагаш. Както и аз винаги съм ти бил благодарен.
— В това ли се превърнах вече? Безплатна домашна прислужница?
— Разбира се, че не. Аз просто…
— Това ли е цената, която трябва да платя за получената къщурка? Да търкам пода?
— Говориш смешни неща.
Филис видя как лицето му се сбръчква от раздразнение. Хенри мразеше разправиите. Бела винаги бе успявала да ги потушава, преди да са се разгорели. Ако сега беше на нейно място, тя би спряла точно дотук.
— Не знаеш какво ми е. С какво трябва да се съобразявам, откакто тя дойде. С всичките й иронични забележки, с дребните унижения. В твое присъствие естествено никога не го прави.
— Само си въобразяваш…
— Така ли? Да, тя е умна. Ти беше заслепен, ала аз видях какво цели. Бела още не беше изстинала в гроба си, когато тя дойде тук… помагаше с това… помагаше с онова… хвърляше срамежливи, невинни погледи… буташе се там, където никой не я иска. — „Спри, Филис, спри! Ще го накараш да те намрази.“ — Няма да се учудя, ако това е ставало още докато Бела беше жива.
— Млъкни! Знаеш, че това не е вярно. Няма да ти позволя да говориш за Катрин по този начин.
— Омъжва се за теб само заради парите ти. Смяташ ли, че щеше да те погледне, ако беше парализиран и беден?
Тя продължи. Хенри Трейс я наблюдаваше — по-скоро потресен и разтревожен, отколкото ядосан. Толкова омраза! Вече очакваше да види жлъчка, черна и гъста като захарен сироп, да потича от устата й. Когато тя свърши, той тихо й каза:
— Нямах представа, че се чувстваш по този начин. Смятах, че се радваш на щастието ми. Мислех, че ме харесваш.
— Харесвам!…
Звукът, който излезе от устата й беше демоничен, страшен. Бузите й се зачервиха от гняв. Когато Катрин се появи на вратата, Филис Кадел изтича от стаята и избута нежната фигура на момичето, без да посмее да погледне лицето й, на което със сигурност щеше да е изписана лека подигравка — или още по-зле — съжаление.
— О, Пуки… — Барбара Леситър завъртя език като гъвкава малка змия в ухото на своя съпруг. — Съжалявам, че бях толкова…