— Тук ще се прави ли разпределение на площта?
— За всичко е помислено. Хората ще дойдат след час. Отбих се и в техническата служба… за да ви заснемат всичко на видео.
Барнаби кимна и се озърна за Трой. На тротоара двама полицаи слагаха жълтата лента и тълпата, достигнала вече чудовищни размери, бе изтиквана на известно разстояние от входа. Въпреки появяването на Денис Рейнбърд, гледка достатъчно страховита, за да задоволи и най-вампирските очаквания, на места се чуваха недоволни мърморения при това пренареждане на силите. Трой, чийто нормален цвят на лицето се бе възвърнал, идваше откъм пътечката, обикаляща къщата.
— Къде, по дяволите, беше?
— Просто проверявах отзад, сър. Открих нещо малко необичайно.
— Много добре знаеш, че не трябва да тъпчеш с крака из местопрестъплението, сержант.
— Не съм тъпкал… вървях по циментовата пътека. Елате да погледнете.
Той поведе Барнаби към един малък кедров навес на няколко крачки от белведера. В този район пътечката и близкото до нея стъпало бяха мокри. Барнаби затърси капещ кран или повреден маркуч, но не откри такива.
— Исках да кажа… не е валяло от няколко дни, нали, сър?
— Така е.
Главният инспектор се вгледа през прозореца. На пода до косачката имаше огромна локва вода. Не се виждаха никакви съдове, от които би могло да има теч. Добре тогава, всички постройки извън къщата ще бъдат проверени. На този етап е безсмислено да се губи време в безполезни догадки. Трой изглеждаше самодоволен и се надяваше да го похвалят — като кученце, което успешно е върнало пръчката. Беше много изнервящо.
— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита нелюбезно Барнаби.
— Аз ли? — Сержантът го погледна първо с празен поглед, а след това отвърна притеснено: — Добре съм.
Задната градина завършваше с двоен плет от глог със зелена портичка в средата. Зад плета имаше тясна пътечка, заградена от плътна плетеница от диви шипки, лешници и девесил. Пътеката и последните няколко метра от градината можеха да се видят и от прозорците на горния етаж на номер седем, „Бърнам Кресънт“ — стъклени очи с пердета от мръсна дантела. Мисис Рейнбърд едва ли е била доволна от този факт. Барнаби чу шум от приближаващи се стъпки и мина през вратичката.
— Добър ден, мистър Лейси.
— Опа! — Майкъл Лейси се закова на място и ги изгледа. — Ето ги и копоите на дружелюбното ни селце! Изскачаме иззад оградата, за да стряскаме невинните минувачи, а?
— Бихте ли ми казал къде отивате?
— Оттук е по-пряко за „Блек Бой“. Това, доколкото ми е известно, все още не се заклеймява като престъпление.
— Не е ли малко рано?
— Ако тропнеш по кепенците, веднага ще ти изкара бутилка или кана.
И преди Барнаби да може да му отвърне, той набързо се измъкна.
— Не му вярвам — измърмори Трой. — Даже не ни попита защо сме тук. Може ли така, след като половината село се е събрало пред къщата. Как е възможна подобна беззаинтересованосг?
— Незаинтересованост. Няма откъде да знае за тълпата, ако идва право от Холи Котидж през гората и по „Чърч Лейн“.
— И все пак защо се измъкна така? — Трой стисна устни, преди да добави: — Обикновено убиецът се връща на местопрестъплението.
— Невинаги, сержант — отвърна главният инспектор. — Най-малкото при престъпления, незасягащи дома на убиеца. Опитът ти бе трябвало вече да те е научил.
— Но те са свързани, нали, сър? — продължи Трой. — Двата смъртни случая?
— О, да.
Двамата мъже се върнаха на циментовата пътека. През френските прозорци дневната се виждаше отлично. Тя изглеждаше претъпкана с хора, които на пръв поглед се въртяха безцелно. Ала Барнаби знаеше, че всъщност в момента правят описа и анализите. Днес дирите бяха пресни. Щяха да доведат до разкрития. Никой не убива, без да вземе нещо (обикновено неволно) от сцената на местопрестъплението. Или без да остави нещо.
Той се отправи към кухненската врата, спря пред нея, обърна се и огледа пътеката, по която бе дошъл. Няма нищо по-показателно за разкриване личността на един човек от неговата градина. Дори и сънищата не носят такова откровение. Класическата, проста хармония на мис Симпсън; хаотичното изобилие на мис Белрингър; докато тук… Той погледна показната оформеност на храстите, полянката, зелена като сукно на билярдна маса, езерцето с циментово ангелче, което пишкаше върху една пластмасова лилия. Тук цареше показна вулгарност в най-буквалния смисъл на думата.