Щом Барнаби се приближи до тротоара, бе сгащен от белия тренчкот, този път завършващ с мека шапка, от „Костън Ехо“.
— Господин главен инспектор, ще направите ли изявление за пресата?
— Засега — не.
— Обществеността има право да знае. — Мили Боже! Диалог от американски филм! — Вярно ли е, че е било извършено изключително ужасяващо убийство?
— Докладвано е за съмнителна смърт, да.
— Хайде де, зарежете това, инспекторе. Какво записахте в докладите?
— Моля… О, моля ви!… — Едно момиче с касетофон застана точно пред него. — Вие ли отговаряте за случая? — Едва дишаше и бе толкова въодушевена, сякаш отиваше на купон. — Местното радио — добави тя, набутвайки безжичен микрофон под носа му. — Ако сега ми кажете нещо, то ще е главното събитие на новините в седем.
— Голяма работа — измънка Трой.
— Вече определен ли е служител за връзки с обществеността по делото? — изкрещя един репортер, който се набута пред момичето.
— Не. Оставете ни на мира — каза Барнаби, разбута ги и отмина.
— Но, инспекторе…
Докато Барнаби се отдалечаваше, чу как един човек от селото (онзи, който се бе пошегувал за библиотеката) се възползва от редкия шанс да се прочуе.
— Ох, беше ужасно! Ужасно! — изкрещя той към микрофона. — Синът го е направил… излезе целият в кръв. Отведоха го в една линейка. Смятат, че има мозъчно разстройство. Той е обратен, нали разбирате… на такива като него се случва…
— Но кой е бил убит? — попита момичето.
— Ами… очевидно майка му, нали така? — Той се огледа сияещо. — Снимат ли ме с камера?
Барнаби подреди внимателно папките в багажника и го заключи.
— Бързо надушват работите — отбеляза Трой.
— Да, винаги има по някой кореспондент от селото за местната жълта преса. Пишат за Женския институт и изложенията на цветя. Не съм изненадан, че са се свързали с медиите.
Тръгна забързано надолу по „Чърч Лейн“. Трой едва успяваше да го стигне.
Когато стигнаха дървения пътепоказател на пътя към Геслър Тай, Трой попита:
— Веднага ли смятате да сгащите заподозрените, сър?
Барнаби не отговори. Дишаше бързо, лицето му бе зачервено, устните — стиснати. Вчерашният ден бе толкова безинтересен и скучен, а ето че сега, с убийството на мисис Рейнбърд, случаят придобиваше нов живот, богат на свежи прозрения и възможности. И въпреки че все още не можеше да види лицето на убиеца, дирите му ставаха все по-отчетливи и подсказваха, че не е много далеч. Барнаби усещаше, че плячката му вече не подтичва радостно, присмивайки му се през рамо, а пълзи по собствените си стъпки, мята се безпомощно и чувства как разстоянието помежду им намалява безмилостно.
Преди години, когато приятното въодушевление на този отключващ момент по всеки случай го заливаше постепенно или пък го връхлиташе внезапно, Барнаби ставаше изключително потиснат и нещастен. Бе чувствал тази своя роля — ловец на хора — като основна. Известно време се опитваше да работи по-хладнокръвно. Преструваше се, че този прилив на вълнение, когато примката се затяга, всъщност не съществува. Или ако го има, то това не е нищо срамно. Когато този му начин на работа се провали, той премина през период от няколко години, в който игра ролята на безразличен, като пренебрегваше или разярено отричаше предишната си интуитивност. Плячката е измет. Престъпниците разбират само от едно. Отпуснеш ли им и сантиметър, ще ти прережат гърлото. Затова трябва да си наясно с тях.
Постепенно го повишаваха. Вършеше добра работа. Трима от заловените през този период отидоха на бесилото. Оказваше му се много уважение, най-често от хора, които ненавиждаше. Но както тази черупка от презрение и омраза към престъпника се втвърдяваше около него, така и необяснимо растеше самоненавистта му, докато накрая дойде денят, когато почувства, че е по-добре да умре, отколкото да бъде човека, в който бавно се превръщаше.
Беше отишъл при Джордж Булард с неясни оплаквания като стрес и главоболие и тогава, без да задават много въпроси, му дадоха един месец отпуск. Прекара времето си в градинарство, рисуване с акварели, разговори с Джойс. В края на месеца бе наясно, че не съществува друга работа, която иска да върши и че черупката е непоправимо счупена.
И така, върна се и продължи: отначало неуверено (макар и никога некомпетентно) и осъзна, че липсата на бързи и крайни мнения по злободневни въпроси го прави скучен в очите на някои негови бивши колеги, които обикновено имаха излишък и от двете. По това време прекалено силно реагираше срещу предишната си суровост, ненавиждаше необходимостта от порицание и дисциплина. Сбъркаха това със слабост. Той постепенно поправи това погрешно схващане. И сега вървеше по прашна пътечка в провинцията, като правеше, в известен смисъл, пълен кръг. Полицай, който нито се гордееше, нито се срамуваше от работата си, навлязъл в последната фаза на своята кариера и на едно преследване на убийци, който се чувства развълнуван от това и приема вълнението като обикновен житейски факт. Като част от съдбата си. Трой докосна ръката му.