Бяха на половината път по прашната пътечка, водеща към Холи Котидж. Барнаби спря и се ослуша. Някой крещеше. Думите бяха пропити с гняв и не се чуваха ясно. Двамата се придвижиха тихо напред и се скриха зад високата ограда, откъдето продължиха до отвора за преминаване на коли. Приближиха къщата под сенките на дърветата. Един прозоречна приземния етаж беше широко отворен. И думите вече се чуваха ясно:
— Но ти трябва да дойдеш, Майкъл… Трябва!…
— Не ми казвай, че трябва. Не бива да искаш от мен да присъствам с карамфил под носа и двойка проклети сватбени свещи, да те гледам как се продаваш на човека, предложил най-високата цена.
— Не е така. Не е честно да мислиш така. Аз наистина го харесвам. И защо не? Та той се грижи за нас вече толкова години.
— Никога не бях чувал толкова сантиментални глупости, събрани на куп. Иде ми да повърна. Сигурно си хвърлила доста прах в очите на бедното копеле.
— Това е лъжа! Той е наясно с всичко… не съм се преструвала за нещо, което не чувствам. Ще бъда добра съпруга.
— Господи! На твоята възраст — и обвързана с някакъв си нещастен инвалид!
— Ти просто не можеш да разбереш! За тебе е различно. Теб те интересува само работата. Винаги само това те е интересувало. Щом си в състояние да рисуваш — останалият свят спира да съществува. Но аз не съм такава. Не ме бива много в нищо конкретно. Не съм обучена за нищо. Нямам пари — дори нямаше да имам и дом, ако не беше Хенри. За Бога, Майкъл, какво толкова лошо има човек да иска сигурност…
— Ние си имаме сигурност. Той никога не би ни изпъдил. Толкова е влюбен в теб, че можеш с години да го въртиш на пръста си.
— Но аз не искам да живея в това влажно, мрачно място. Мразя го.
— Е, поне не се продаваш евтино. Тай Хаус и пет хиляди акра. Чудя се защо не тръгнеш по улиците и не заработиш нещо?
Чу се шум като от схватка. Майкъл Лейси извика:
— Проклета кучка!
Катрин изпищя. Барнаби придърпа сержанта зад китка лиственици. След секунди Катрин Лейси излетя покрай тях с разкривено лице; издаваше приглушени, задавени звуци и изчезна по пътечката към „Чърч Лейн“. Вратата на къщата се тресна и за момент Майкъл остана на входа, като се оглеждаше нерешително. После се обърна и закрачи към гората зад къщата, като яростно срита един паднал клон от пътя си.
Когато той изчезна от погледа им, Барнаби се приближи до къщата, отвори предната врата и се промъкна вътре. Трой, който едва скри изненадата си, го последва. „Ако аз бях предложил подобно нещо“, помисли си той, „щях да бъда порядъчно смъмрен.“
Стояха в преддверието; влагата и хладът се просмукваха в костите им. Напълно естествено изглеждаше тези стени да са били свидетели на горчиви думи, сълзи и мъка. Барнаби чувстваше, че всяко щастие, случайно затворено в подобна обстановка, не би имало шанса да се развие и процъфти, а като орловите нокти до входа би се задавило и задушило от силата на отчаянието. Той се запъти към кухнята. Не бе особено привлекателно помещение. Уредите бяха евтини и изглеждаха износени. Няколко черги бяха застлани направо върху студения и неравен тухлен под. Половин консерва спагети и нескопосано отрязана дебела филия хляб лежаха на дървената маса, заедно с висока чаша, канче за чай и половин бутилка мляко, вече пресечено. Навсякъде имаше мухи.
Стаята до кухнята срещу предния вход на къщата имаше тръстикова рогозка, маса, четири стола, лавица с книги, канапе за двама и телефон. Втората стая на приземния етаж беше заключена.
— Там рисуваше, когато дойдохме, нали?
— Да.
Барнаби се опита да я отвори, после се отказа.
— Нищо не можем да направим без заповед. Вече достатъчно нарушихме правилата.
„Напълно е прав“, помисли си Трой и последва шефа си по незастланите стълби. Не можеше да разбере защо изобщо обикалят из къщата. Та нали целта на идването беше да се провери алибито на Лейси за този следобед?