— Кой, аз ли? — Той се опули насреща им, а руменият му тен се превърна в червено-кафяв. — Какво, за Бога, има общо с мен всичко това?
— Всички ги разпитват, когато има убийство, скъпи. — Барнаби се зарадва, че никой досега не го бе наричал „скъпи“ с такъв тон. — Какво ти става, за Бога?
— Нищо. — Той се премести към писалището си. — Много добре, инспекторе. Аз… бях на посещение при един частен пациент. С готовност ще ви запиша името и адреса му. — Надраска нещо, откъсна листчето и се насочи към Барнаби, за да му го подаде, ала съпругата му се втурна напред и го сграбчи от ръката му. — Барбара!
Тя прочете името и го подаде на Барнаби. Изглеждаше спокойна, но очите й заблестяха като натрошени диаманти.
— А вие, мисис Леситър?
— Аз бях в спортния ми клуб в Слау… „Абраксас“, ако искате да проверите. Там хапнах салата, после имах сауна и масаж. Бях там до около три и половина, после обиколих по магазините. Прибрах се в пет и половина.
— Благодаря ви. Мис Леситър у дома ли си е? Бих искал да говоря и с нея.
— Не. Разминахме се в антрето, когато пристигнах: Тъкмо излизаше и изглеждаше доста странно.
— В какъв смисъл?
— Ами, ако беше някоя друга, а не Джуди, тогава бих казала, че е била с любовник.
— Звучи страшно злобно дори и от твоята уста — изпусна се Леситър и веднага съжали, като улови блясъка на задоволство върху лицето на Трой.
— Тя ми отправи възторжена усмивка — между другото за първи път, откакто се нанесох тук — и каза, че отива с колата до Хай Уикъм, за да си купи нова рокля, преди да са затворили магазините. Което също беше странно. Никога не съм забелязвала да проявява и най-малък интерес към дрехи. Което си е съвсем обяснимо, като се има предвид тази нейна фигура — като двоен пудинг с лой.
„Каквото и да има на онова листче хартия, помисли си Трой, то я направи много нагла“. Днес тя не приличаше на мъжката мечта, излязла от страниците на някое списание. Линиите на лицето й под бронзовата пудра изглеждаха още по-дълбоки, очите й — сурови, а косата й толкова нееластична, че изглеждаше напълно изкуствена. Дори и заобленостите й изглеждаха неестествени и груби.
— Някой ще се отбие по-късно, за да разговаря с дъщеря ви, сър — измърмори Барнаби и им пожела приятна вечер.
Вратата зад тях едва се бе затворила, когато Тревър Леситър се обърна към жена си:
— Надявам се не очакваш…
— Ти, мръсна гад!
— Не смей да ми говориш така! Нямаше да съм принуден да ходя по места като „Каза Нова“, ако ми беше истинска жена.
— Можех и да съм ти повече от жена, ако имаше и най-малката представа как да подхождаш към мен. Направо си за окайване!
— Тях поне ги е грижа за мен. Кристъл винаги…
— Грижа ги е за теб ли? Сигурно ти се хилят до припадък зад гърба ти.
— Откъде, по дяволите, знаеш толкова за това място? Изненадан съм, че изобщо си чувала за него.
— Говорят за това в „Амбраксас“, ако толкова искаш да знаеш. Някои от поодъртелите чанти ходят там да се подмладяват.
— Ама не става, нали, Барбара?
— Какво?!
— Подмладяването. Искам да кажа, че точно сега наистина изглеждаш на твоята си възраст. Това беше една от първите лъжи, които ми наговори, нали така? За възрастта си. Господи — днес направо ми се отвориха очите! Имам чувството, че те виждам за първи път.
Барбара се насочи към прозореца, внимателно си избра цигара от сребърната кутия и я запали. После се обърна към него и издуха плътна струя дим.
— Е, това се отнася и до двама ни, съпруже мой — каза тя и разкри зъби в безмилостна усмивка. — Отнася се и до двама ни.
Пета глава
Дейвид Уайтли отвори вратата на къщата си — беше с работните си панталони, риза с петна от пот и държеше водна чаша пълна с уиски. Въведе ги в дневната и изключи гърмящата уредба („Мост над неспокойната вода“ на Саймън и Гарфънкъл). Покани ги да седнат и предложи на Барнаби „малко Джеймсън“. След като предложението му бе отхвърлено, той пресуши чашата и си сипа втора. Ръката му бе твърда като скала. Гласът му беше спокоен и ясен, и въпреки че докато бяха там, изпи и трета чаша, нито движенията на ръцете, нито гласът му се промениха.
— Знаете ли какво се е случило, господин Уайтли?