— Да, спрях с колата и питах един от насъбралите се пред „Блек Бой“. Сборище от вампири.
Барнаби го попита какво е правил следобеда. Уайтли седеше в един дървен люлеещ се стол и се поклащаше напред-назад, докато ги изучаваше. Фигурата му бе несъвместима с това традиционно убежище за старите и немощните. Имаше нещо изключително властно в неговата мъжественост, в светлата му красота и грубоватата сексуална привлекателност. За него най-подходящо би било сравнението с някой езически бог, който опложда и съживява земята.
— Наблюдавах самосвала до към три-три и половина… — каза той, — после закарах един комбайн до Геслър Тай. След два-три дни ще започнем жътвата. Вероятно няма да е в събота — нали ще има сватба. По-скоро в неделя.
— В неделя?
— О, да. Започне ли жътвата, край на почивните дни.
— Вие изобщо познавахте ли мисис Рейнбърд?
— Само съм я виждал. Не общувам много с хората от селото. Ако изобщо… се срещам с някого, то е в кръчмата „Бул“ край пътя към Геслър. Или в Костън.
— Но не по-близо до дома? — деликатно измърмори Барнаби.
— Не. Знам какво сте си помислил онзи ден, инспекторе. Кухнята на Тай Хаус. Но не е така, повярвайте ми. Поне за момента не. Да ви кажа, не мисля, че нашата Кейт е толкова студена, за каквато се представя. Пак ще опитам, когато вече е омъжена и спокойна.
„Този няма нужда да посещава «Каза Нова»“, помисли си Трой, като по изключение си призна, че може да съществува и друга мъжка персона, почти толкова привлекателна за жените, колкото неговата собствена.
Барнаби огледа стаята и забеляза на камината една детска снимка, чието стъкло представляваше мрежа от пукнатини.
— Когато се срещнахме в кухнята, останах с впечатлението, че нещо ви е потиснало — каза той.
— Мен ли? Сигурно се шегувате. Мен нищо не може да ме потисне. — Погледна предизвикателно Барнаби. — Доктор Джеймсън лекува всички болежки. — Вдигна чашата си, но размисли и поне засега се отказа.
„Уайтли е от типа мъже — помисли си главният инспектор, — които използват загубата на детето си, за да предизвикват състрадание в играта с женския пол, но които никога не биха признали бащинската си привързаност пред представител на собствения си пол.“
— А след като закарахте комбайна? — продължи разпита той.
— Отпътувах обратно към Тай Хаус с „Ленд-Роувъра“, взех горкото куче на мис Симпсън и го закарах при ветеринаря. Катрин не искаше той да идва в къщата. Според мен това отдавна трябваше да сме го направили, обаче тя продължаваше да се опитва да го храни. След това…
— Един момент, мистър Уайтли. Бяха ли си мис Лейси и мистър Трейс у дома, когато взехте кучето?
— Да.
— По кое време казахте, че е било това?
— Май някъде към четири и половина-пет. Само зърнах Катрин. Когато влязох, я видях да тича нагоре по стълбите — предполагам да не ме види как го отвеждам. След като оставих кучето, се прибрах тук, сипах си питие и вие се появихте.
— Той притежава и силата, и ръста за такова нещо — каза Трой секунди по-късно, докато пресичаха пътя и се отправяха към Тай Хаус. — А в такова голямо имение като на Трейс кой би могъл да знае къде е той през половината от времето? Всъщност помислих си го, сър… докато го разпитвахме за първото убийство… нали знаете, двойката в гората. — Окуражен от мълчанието на Барнаби, той продължи. — Искам да кажа, какво би го спряло да отдели половин час за едно бързо чукане, когато е на мили разстояние откъдето и да е? Вземете днешния ден… може да е оставил за малко самосвала или да е забутал комбайна в най-близкото поле, вместо да го закара в Геслър Тай, върнал се е в селото и е очистил мисис Рейнбърд. Жалко, че нямаме никаква представа за мотива.
Барнаби, който имаше даже доста добра представа за мотива на убиеца, пристигна за пореден път в оранжево-розовата къща на Трейс. Катрин Лейси отвори вратата. Изглеждаше много бледа и даже и да не бе станал свидетел, на неотдавнашната сцена в Холи Котидж, Барнаби пак щеше да се досети, че скоро е плакала. Ала тъгата не бе сложила отпечатък върху забележителната й красота. Виолетовите й очи изглеждаха много големи, пълни със сълзи. Носеше безупречно бяла ленена рокля и сандали без ток. Погледна ги тъжно и каза:
— Заповядайте, ние сме в кухнята.
Когато главният инспектор влезе, Хенри завъртя количката си и прекоси стаята.
— Какво всъщност се е случило, Барнаби? Не може да е истина, че момчето на Рейнбърд е нападнало майка си?