Когато тръгнаха, Барнаби каза:
— Мис Кадел ще оставя на вас, сержант. Вие знаете какво ме интересува. А после отново пробвайте в Холи Котидж. Ще бъда на местопрестъплението. Елате там, когато свършете.
Проследи ги с поглед как прекосяват ливадата към тополовата горичка; раменете на момичето бяха леко приведени, а вечерният бриз развяваше тъмните й коси. Трой вървеше до нея малко по-близо от необходимото, засипвайки я с поток от думи, ако се съдеше по светналия му от оживление профил. От време на време подръпваше черния си кожен блузон и приглаждаше косата си. Барнаби тръгна обратно към Транкилада.
Там кипеше работа. Вече бе приключило основното събиране на улики. Полицаят, отговарящ за резултатите, бе отбелязал доста подробности. Всичката кръв се оказала на мисис Рейнбърд. Под ноктите й имало влакна, което предполага, че убиецът е бил с някакъв чорап на главата. Сапунът в банята бил зацапан с кръв, следователно някой се е мил.
Барнаби влезе вътре и нареди на инспектор Мофат да се заеме с връзките с обществеността. Тъкмо свърши това, когато навън спря микробусът с видеотехниката и един униформен полицай се появи при тях с думите:
— А, вие сте се върнал, сър. Имате съобщение от някаква си мисис Куайн. Каза да ви предам, че видяла някой си Майкъл Лейси да приближава към къщата откъм горичката и да се държи много подозрително…
— Всъщност и ние видяхме мистър Лейси в горичката, но се държеше по напълно обичаен за него начин. Благодаря все пак. Отнесоха ли тялото?
— Тъкмо го изнасяме, сър — отвърна полицаят, но обясненията му бяха напълно излишни — ахканията и мърморенията се чуваха поне на километър.
— Вече във външните постройки ли сте?
— Все още не, сър. Току-що започнахме с кухнята.
— Добре.
Барнаби напусна къщата, насъска репортерските хрътки (двамата, които бяха там отпреди, плюс нови петима и един телевизионен екип) към инспектор Мофат и се върна при колата, за да изчака Трой. Грабна колкото можа от папките на мисис Рейнбърд, които бяха в сантиментално розово и синьо и една от тетрадките, заключи се на задната седалка и започна да чете.
Първо прегледа тетрадката. Всяка страница приличаше много на предишната. Хора, обозначени само с инициали, на места украсени с червена звездичка. Изглежда, никой не е правил нищо необичайно.
Разхождали се, разговаряли, ходили на гости, използвали телефонната кабина. Всеки от тях прихванат от вездесъщия поглед на силните лещи на мисис Рейнбърд.
Барнаби остави тетрадката до себе си и започна с папките. Веднага разбра, че първоначалното му предположение за тавана се оказва правилно. Очевидно мисис Рейнбърд е имала разумен подход към заниманието си. Барнаби се поколеба дали да не използва думата „марксистки“, за да опише такова индивидуалистично, антиобществено занимание като изнудването, но без съмнение исканията на жената са били повече от разумни. Хората са плащали колкото могат. От всекиго според възможностите.
Един човек доставял (Барнаби се върна назад и го провери) яйца и зеленчуци два пъти седмично през последните десет години. Друг пък дървен материал. Преди няколко месеца тези доставки секнали и мисис Рейнбърд бе теглила черта отдолу с дамите: „Починал“. „Бедният човечец“, помисли си главният инспектор, като се зачуди какво ли прегрешение е извършил старецът. Вероятно нищо твърде ужасяващо. Представите за добро и зло в едно малко селце, особено сред по-възрастните му жители, често изглеждат старомодни на по-младите хора. Той отвори друга папка. Две лири седмично в продължение на три години, после нищо. Сигурно жертвата си е плюла на петите. Принудила се е да напусне мястото като единствен начин да избегне плащанията. Продължи. Петдесет лири месечно. Една лира седмично. Редовна поддръжка на поршето на Денис. Гладене — изпълнено; храсти — доставени. Кой би си помислил, че в село от триста души ще има толкова грешници?
Но, разбира се, имаше го и погребалното бюро „Браунс“. И лигавият Денис, който обикаляше Костън и околностите му, ходеше при опечалените и им предлагаше мазнишката си утеха. Когато изпитват мъка, хората не си мерят приказките, а и разнасят клюки на погребенията. Добре се припечелва там. Двамата с майка му очевидно са покривали доста голям район.
Барнаби взе последната розова папка, ей така, без каквото и да е предчувствие. Нямаше представа, че с това ще уцели шестицата.
„Сега вече няма нужда да се чудя — помисли си той, като проследи с поглед дългата колона от цифри — откъде се е взела сребристата кола или дяловото участие в погребалното бюро“. Номер 117С бе плащал с хиляди. Дори и преди да погледне датата на първото плащане, той знаеше какво е открил. Не са много престъпленията, които биха могли да изискат такива огромни парични обезщетения. Всъщност, май възможността е само една. Той усети прилив на емоции, прекалено силен, за да може да се нарече задоволство. Почувства се на върха. Ненапразно убийството на Бела Трейс не му бе давало мира. Вярно, че не разполагаше и с най-дребното доказателство при наличието на толкова много присъстващи, които до един настояваха, че е било просто злополука. В продължение на цяла седмица Барнаби бе премислял и прехвърлял в съзнанието си всички факти, докато накрая случаят започна да не му дава мира, като дете, което няма търпение да си разкаже историйката. И ето че правотата на предположенията му бе доказана. Леко потропване по прозореца на колата го извади от транса.