— О, Трой. — Той излезе и тресна вратата. — Видя ли се с мис Кадел?
— Да. Каза ми, че цял ден е била в новата си къща. После, както ми казахте, отидох в Холи Котидж, но там все още няма никой. — Той се забърза, за да влезе в крачка с Барнаби. — Изглежда, че мистър Трейс има безкрайно голям запас от къщи. На някои хора им трябва цял живот да си купят…
— Нали ще ми покажеш къщата на Филис Кадел?
— Ами тя сега не е там, шефе. Излезе заедно с мен. Отиде да вечеря със семейство Трейс.
— Добре. — Барнаби пресече пътя. — Как изглеждаше?
— Ами тя, естествено, не знаеше за убийството. Като й казах, като че ли се развесели. Много се смя, но смехът й беше… не знам как да го кажа… всъщност мисля, че беше пила.
Филис Кадел стоеше до прозореца в стаята, където я бяха видели за първи път. Когато те влязоха тя се обърна и веднага щом Барнаби зърна лицето й разбра, че подозренията му са правилни. Той пристъпи напред.
— Филис Кадел, арестувам ви като заподозряна в убийството на…
— О, не! — Тя се обърна и побягна към другия край на стаята. — Не сега… не сега!
После покри лицето си с ръце и започна да пищи.
Шеста глава
Барнаби прекоси стаята. Когато я приближи, Филис утихна и се взря в лицето му. Напрегнатият й поглед, неподправената мъка в очите й, за миг я превърнаха от жалка застаряваща жена в почти трагична фигура. Барнаби завърши задължителните предупреждения при арест. Трой, който се опитваше да се държи така, сякаш е очаквал точно това, си извади тефтера и седна до вратата.
Филис Кадел се втренчи в тях, примигна конвулсивно и накрая попита:
— Как разбрахте?
— Взехме няколко папки от къщата на мисис Рейнбърд. Вашата беше сред тях.
Тя никога нямаше да разбере, че там изобщо не са споменати подробности и че жертвата на изнудвана е разпозната само по три цифри и един инициал. Или че, тъй като не разполагаше с никакви доказателства, Барнаби се бе надявал да я сплаши и да я принуди да си признае вината. Тя започна:
— Знам, че няма да ми повярвате, но когато за първи път дойдох тук… разбира се, тогава бях много по-млада… — Погледът, забит — в пода, излъчваше отчаяние. Жената страдаше от възрастта и външността си, от цялостната си непривлекателност. — И Хенри беше… Аз вършех всичко в къщата, нали разбирате… и той винаги ми беше толкова благодарен. После… постепенно усетих как благодарността му се превърна в нещо повече. Бела винаги беше много заета, както вероятно се досещате. Положението й в селската общност означаваше, че тя трябва да участва в Енорийския съвет, да се занимава с благотворителност. Беше председателка на Женското дружество към местното сдружение на консерваторите. И, съвсем естествено, за Хенри се грижеше през пръсти, а и през по-голямата част от времето просто я нямаше. Понякога той изглеждаше толкова тъжен… Седеше до прозореца и чакаше да чуе шума от колата и. После една вечер… Никога няма да я забравя… — Пухкавото й лице се обля в сълзи и гласът й преля от емоции. — Приготвях сандвичи — сирене с хрян — и той взе ръката ми и каза: „О, Филис! Какво щях да правя без теб?“ Не „ние“ — впи тя дръзко поглед в Барнаби, — а „аз“. Какво щях аз да правя без теб? Нали виждате, той все повече се привързваше към мен с течение на времето. И аз го разбирах. Толкова го обичах, че изглеждаше напълно естествено и той да започне по малко да ме обича. И после си помислих — гласът й се снижи до шепот, — колко щастливи щяхме да бъдем, ако не беше Бела.