Пред Барнаби лежеше фотокопието от статията по делото „Трейс“. Сега, когато знаеше истината, той отново го прочете. Спомни си първоначалното си впечатление, че в описанието нещо не е наред. Надяваше се, че каквото и да е то, сега неминуемо ще излезе на бял свят, но се оказа, че греши. Добре де… при този развой на събитията надали имаше вече някакво значение.
Навсякъде около него цареше движение. Безмълвно, дисциплинирано, но напрегнато. Телефонът постоянно звънеше на пожар. Вестниците и Би Би Си бяха надушили новината. Въпреки че все още не бе отправена молба за съдействие към обществеността, някои нейни членове, без съмнение нетърпеливи да изтъкнат важната си роля в такова драматично събитие, биха позвънили с предложение за информация и идеи.
Купът хартии растеше. Всеки дребен детайл бе вписван в съдебен формуляр, а онези, които все още не бяха прехвърлени към ротационната система, обикаляха като завръщащи се у дома гълъби. Всяка информация — криминологична и обща се записваше на подвижно табло. Карта на селото в увеличен мащаб висеше на стената зад Барнаби. Един от мониторите показваше как някакъв местен телевизионен репортер интервюира мисис Суини, а мистър Фентън, старшият партньор в погребалното бюро „Браунс“ („Ние предлагаме утеха в часа на вашата нужда“), сипеше хвалебствия по адрес на по-младия си колега. Полицията разпитваше жителите на селото за тяхното местопребиваване между три и пет часа следобед. Всички обичайни процедури бяха под пълна пара. Ала, макар да бе наясно, че всичко, което се прави, трябва да се направи, съзнанието на Барнаби отказваше да се отпусне дотолкова, че да възприеме всички дребни подробности на едно официално разследване.
В него имаше само петима заподозрени (бе решил да отхвърли Хенри Трейс като възможност, а Леситър имаше непоклатимо алиби) и тези петима се движеха в бавен, мъчителен танц пред вътрешния му взор. Където и с когото и да беше, каквото и да правеше, танцът си продължаваше. Пресуши си чашата с кафе. Старият зелен жабок отново му се ухили.
Вече наближаваше девет часа. Написа поръчка за доставка на китайска храна: супа от черен фасул и джоджен, сладко-кисели скариди, пролетни рулца с ориз, карамелизирани ябълки. Тъкмо я изпрати, когато телефонът иззвъня.
— Някаква мисис Куайн пита за вас, сър. В една телефонна кабина е. Записах номера й.
— Добре… мисис Куайн?
— Ало? Какво става?… Онзи приятел от фургона не ви ли предаде какво казах? За оня Лейси?
— Да. Съобщението беше предадено.
— Защо тогава обикаля още из селото? Всички ни ще изколи, преди да сте си размърдали задниците, за да направите нещо. Видях го как най-самоуверено се намъкна в оная къща.
— Ние също… — Барнаби спря. Навсякъде около него звъняха телефони, тракаха пишещи машини, навън изсвириха гумите на рязко спираща кола. Ала тези шумове минаваха сякаш встрани от него. Вниманието му бе насочено към едно-единствено нещо. Съществуваше само той, телефонът и мисис Куайн. С пресъхнало гърло той попита: — Да не би да твърдите, че е влязъл вътре в къщата?
— Нали точно това ви казах! В съобщението. Мина през плета и по градинската пътека се насочи към задната врата. Беше със старите си работни панталони и оная шапка. Бих го разпознала навсякъде с тях.
— По кое време стана това?
— Ами… тъкмо свърши „Младите лекари“, а „Бъркотия вкъщи“ още не бе започнал. Качих се горе, за да оправя леглата — и точно така го забелязах. През прозореца на спалнята. Лиза Доун тъкмо приготвяше чай.
— Ясно — каза Барнаби, учудвайки се на самоконтрола си. — И по кое време би могло да бъде това, според вас?
— Беше… ами… четири без пет.
Инспекторът седеше, стиснал здраво слушалката. Тя продължаваше да говори, но той не чуваше думите й — вълните на възбуда го заливаха и задушаваха. Имаше чувството, че мозъкът му е бил прегазен от цял табун диви коне. Четири без пет. Мили Боже. Четири без пет! Най-сетне съзнанието му долови нещо различно:
— Вие ли изпратихте оня нахалник от социални грижи? Да разстройва Лиза Доун.
Прекъсването на телефона го спаси от неминуемия отговор. Отиде да потърси инспектор Мофат, за да вземе заповед за обиск. После, докато минаваше през общата канцелария, извика:
— Трой!
Викът му сигурно се бе чул чак на пазара за добитък и в кафенето „Софт Шу“. Сержантът му скочи от мястото си, където въртеше горещ флирт с полицайката Брайърли и му отвърна с неотстъпващо по височина на гласа „Сър!“.