Потеглиха. Трой тъкмо намаляше преди кръстовището на „Чърч Лейн“ и „Улицата“, когато иззад ъгъла изскочи Катрин Лейси, заедно с две от кучетата. Светлината бе напълно достатъчна, за да разпознае Барнаби и да му се усмихне. Но после видя брат си и изражението й се промени.
— Майкъл?! — извика тя и тръгна да пресича улицата към тях.
Той повдигна стегнатите си в белезници китки, описа квадрат около лицето си и извика:
— Опандизиха ме!
След това колата набра скорост и изчезна.
Осма глава
Когато пристигнаха в управлението, вече беше тъмно. Майкъл Лейси получи стандартното предупреждение и го попитаха дали иска да телефонира на някого. Той отказа и започна да се оглежда с интерес. Изглежда доста бързо се възстановяваше. Когато Барнаби го предаде на дежурния в ареста, той вече бе започнал да си възвръща наглата самоувереност. Чуха го как шеговито си поръча препечени филийки, чай, мешана скара, ябълков пай и сладолед. Главният инспектор попита как се чувства другата затворничка.
— Спи като бебе, сър. И много хърка.
Барнаби се върна в канцеларията, където Трой попълваше формуляр за обиск. Беше много тъмно, за да търси дрехите на убиеца, но щом се съмне щяха да започнат. На бюрото му бяха пристигнали още формуляри с информация и лежаха до доставената, вече студена и лепкава, китайска храна. Сега нямаше никакъв смисъл да ги чете. Убиецът бе на долния етаж и под ключ. Застана до прозореца и погледна към индиговосиньото небе, гъсто осеяно с ярки звезди и се запита защо, въпреки всичко, изпитва странно безпокойство.
— Сър? — подаде му Трой телефонната слушалка. — Мис Лейси е.
Той взе слушалката.
— Главен инспектор Барнаби на телефона.
— Какво се е случило? Какво правехте с Майкъл?
Барнаби й каза. Последва напрегната пауза, след това Катрин започна да крещи. Барнаби успя да чуе само:
— Не… не!… Той не би могъл!… Не е вярно!…
И гласа на Хенри Трейс. После Трейс взе слушалката.
— Кажете ми какво точно става, Барнаби. Нищо не мога да разбера от Катрин. Скъпа… моля те… Всичко ще бъде наред. Опитай се да се успокоиш… Нищо не можем да направим, докато не разберем какво става.
Барнаби отново повтори всичко. Той чу вика на Катрин:
— Искам да го видя!… Хенри, трябва да го видя!
— Може ли да го видим, инспекторе?
— По-добре да позвъните сутринта, мистър Трейс. Вече го настанихме за през нощта.
Докато затваряше слушалката, чу истеричното хълцане на Катрин.
Барнаби се отпусна назад и притвори очи. Чувстваше се изтощен, но не приятно изтощен. Беше, както казваше майка му, „капнал от умора“. Превъзбуден, изморен и нищо, получено в замяна. Но какви са тези мисли? Разбира се, че имаше нещо в замяна. На долния етаж, заключен на сигурно място в килията, се намираше убиецът на Айрис Рейнбърд. И утре щяха да открият дрехите. Лейси не може да ги е отнесъл надалеч. Вероятно ги е хвърлил в езерото в гората. Той си спомни малката локва вода под навеса на Рейнбърд. Водата не му излизаше от съзнанието. А и неприятната тежест под колана. Стомахът му никога не беше доволен. Когато го хранеше, се оплакваше. Оплакваше се и когато беше гладен. Но иначе всичко бе наред. Изтъркани фрази, които той обикновено не би използвал, обременяваха съзнанието му. Светкавично разкритие. Престъпникът — заловен с окървавени ръце. Няма проблеми.
Той изхвърли доставената храна в сивата метална кофа за боклук и стана от мястото си.
— Стига ми за днес — заяви той, без да се обръща към никого конкретно. — До утре.
Трой, свеж въпреки дванадесетчасовата си смяна, скочи и придружи Барнаби до главния изход като му отвори вратата.
— Какъв случай само, нали, сър? — възкликна той с лице, светнало от задоволство.
— И така може да се каже.
— Имам предвид — продължи сержантът, докато пресичаше паркинга в крачка с Барнаби, — кога в кариерата си сте арестувал двама убийци в един ден? Това трябва да е голям удар, нали, шефе?
Барнаби отключи вратата на „Ориона“ си.
— Боже, все бях виждал лъжци, но като този Лейси…
— Лека нощ, сержант.
Трой изстреля един последен ведър поглед през прозореца.
— Светкавично разкритие, нали така, сър?
Синята кола потегли. Навъсено старче. Трой си помисли, че ако той бе направил такъв двоен удар, сега щеше да има пиене за всички момчета, а гащичките на полицайката Брайърли щяха да са в жабката на колата му още преди да настъпи утрото.